— Слез от мен, коварно същество. — Той я вдигна от скута си и я сложи на отсрещната седалка. Отново впи поглед в нея и пое дълбоко в себе си зашеметяващите голи крайници, великолепното безсрамие, с което се изтягаше на седалката, безредието от тъмночервени къдрици, пламтящите устни и тъмните очи, замъглени от чувствено удовлетворение.
— За бога, облечи си нещо — нареди дрезгаво той. Ще настинеш.
— И по чия вина? — Тя го огледа през полуспуснатите си мигли, без да направи опит да посегне към вещите си.
Натаниъл грабна чантата й и я отвори.
— Надявам се, не си чак толкова безсрамна да твърдиш, че имам някакво влияние върху постъпките ти.
— Все пак ти даваш повод за тези постъпки — отвърна лениво тя. — Лошото е, че не мога да ти устоя. Мисля, че костюмът ми за езда е най-отгоре.
Натаниъл вдигна поглед и челото му се набръчка.
— Чувството е взаимно. Сложила ли си в чантата и бельо или някога не носиш такива неща?
— Е, понякога нося — засмя се безгрижно тя. — Но снощи реших, че няма смисъл, а тази сутрин трябваше да те догоня и не ми остана много време да си събера багажа.
В гласа й прозвуча лек укор.
Натаниъл извади от чантата копринена риза и дълги долни гащи от батиста и дантела.
— Облечи това. — Подаде й бельото и добави с известно смущение: — Мислех, че достатъчно съм се поддал на изкушението. Може би трябваше да ти кажа…
— Бягството не е постъпка на джентълмен… но нека не говорим повече за това — прекъсна го Габриел, когато главата й се появи от отвора на ризата.
— Възможно е. — Натаниъл се наведе към нея и завърза връзките на ризата. — Но ти ми даде ясно да разбера, че сама си отговорна за делата си. Сметнах, че не е нужно да те осведомя за плановете си. Те бяха готови много преди ти да паднеш в прегръдките ми.
Габриел взе долните гащи и бързо ги обу.
— Е, и? Нима реши да промениш плановете си? — Беше ред на копринените чорапи и той й ги подаде внимателно.
Натаниъл вдигна десния й крак и стегна чорапа с ластика, обшит с дантели, после постъпи по същия начин и с левия крак. Пръстите му се плъзнаха по прасците й и спряха за момент върху меката кожа от вътрешната страна на бедрата.
— Май така ще стане — отбеляза кратко той и й подаде блуза и полата от костюма за езда.
— Много добре — промърмори Габриел доволно. Закопча блузата си, напъха я в полата и стегна колана. — Ще си поиграем на любов… Кратко интермецо. Без обещания, без задължения.
— А какво ще си помислят хората за теб?
Габриел облече жакетчето на костюма.
— Джорджи знае. Тя е единствената, която трябва да знае. Няма да ме укори, защото не е сухарка. Аз не съм невинна девственица, лорд Прайд. Сама определям живота си.
— Не го оспорвам — отвърна Натаниъл. — Моите съседи обаче ще се ужасят, че съм довел със себе си жена и съм я настанил в лома си.
Габриел изкриви уста.
— Досега вярвах, че изобщо не ви е грижа какво мислят съседите ви, милорд. Що се отнася до мен, не искам да ги знам. Те не ме познават и няма да имат възможност да ме опознаят.
Това беше вярно. След смъртта на Хелън Натаниъл беше прекъснал връзките със съседите си от Хемпшир. Не окуражаваше посетителите, самият той също не правеше визити. Вече му се носеше слава на безнадежден отшелник. Естествено, щеше да има клюки, но това не го притесняваше.
Ами Джейк? Вярно, момчето беше твърде малко, за да разбере клюките, и не разбираше нищо от отношенията между мъжете и жените. Надали щеше да се замисли за странната гостенка на баща му. А и без това прекарваше повечето си време в детската и учебната стая.
— Какво ще ми кажеш за сина си? — попита Габриел в настъпилата тишина. Сякаш беше прочела мислите му.
— Какво знаеш за Джейк? — попита остро Натаниъл.
Тя вдигна рамене.
— Всъщност нищо. Майлс го спомена веднъж бегло…
— А разказа ли ти за Хелън? — Тонът му беше все така остър.
— Само, че е починала. — Тя реши да не казва какво й беше говорил Майлс за мъката и болката му, камо ли пък за трудностите със сина му. В крайна сметка това не беше нейна работа. — Спомена го между другото. Аз не проявих интерес, не проявявам и сега. Едно страстно интермецо не бива да бъде обременявано от миналото и не е необходимо да има връзка с бъдещето, не мислиш ли?
— Ти си необикновена жена. — Натаниъл я погледна замислено. — У теб няма нищо от ранимостта на женския пол.