Натаниъл видя сина си и на челото му веднага се появиха бръчки. В същото време лицето му възприе строгото изражение, до болка познато на момченцето. Джейк усети как го присви корем. Всеки път се надяваше на нещо друго, макар да не беше в състояние да облече желанието си в думи. Но първата среща с баща му беше винаги една и съща.
— Джейк. — Натаниъл застана пред сина си и му подаде ръка за поздрав. Момчето я стисна с безизразно лице. — Защо не си в учебната стая? — Бащата пусна ръката на сина си и бръчките на челото му станаха по-дълбоки.
— Днес е неделя, сър. В неделя нямам уроци. — Гласчето на Джейк прозвуча колебливо, сякаш се питаше дали пък нещата не са се променили и са забравили да му кажат.
Натаниъл погледна сина си и си припомни неделите на собственото си детство. Тогава се чувстваше свободен и използваше всяка открадната минута, за да обикаля оборите или да лови риба в реката. Обичаше също да се катери по големия дъб в началото на парка. Или да…
— Добър ден, Джейк, как си? — Дамата се приближи с усмивка. — Видях, че рисуваше в пясъка. Някога и аз обичах да правя това. — Тя се наведе и огледа критично рисунката му. — Винаги рисувах по два комина на къщите си, от двете страни на покрива. Позволяваш ли? — Тя вдигна пръчката му от земята и с енергичен замах нарисува още един комин, докато Натаниъл я гледаше мълчаливо, а очите на Джейк се разшириха от изненада.
Момчето реши, че тя е най-красивата жена на света: блестящи очи, позлатена от слънцето червена коса, бяла, почти прозрачна кожа. Той обичаше силно Прими, своята гувернантка, и търпеше нежностите на бавачката си, която му вдъхваше чувство на уют и топлина, макар че майчинската й загриженост често му досаждаше, но не гледаше на двете като на жени. Спътницата на баща му беше различна от всички дами, които беше виждал досега. В къщата живееше и икономката мисис Бейли, но тя по нищо не се отличаваше от Прими и бавачката. Мисис Адисън, съпругата на викария, приличаше повече на дама, но не беше като тази тук. Мисис Адисън се полюляваше в такт с проповедта на мъжа си, виреше нос във въздуха, освен това имаше грозна остра брадичка.
— Забрави ли добрите маниери, Джейк? — попита строго баща му. — Поклони се на контеса Дьо Босер.
Джейк примигна и се подчини.
— О, трябва да ме наричаш Габи — засмя се Габриел и топлата й ръка улови неговата. — Така правят всичките ми английски приятели.
— Върви в учебната стая, момче — нареди Натаниъл. — Може да е неделя, но аз съм сигурен, че не си си написал домашните.
— А сигурно те чакат и други полезни занимания — промърмори подигравателно Габриел, когато момчето се обърна и с видима неохота започна да изчаква стълбите.
— Не е прилично да те нарича Габи — рече Натаниъл и в гласа му имаше недвусмислен укор. — Това означава липса на респект.
— Глупости! — възрази енергично тя, изчака, докато детето се отдалечи достатъчно, и се обърна сърдито към него: — Да не мислиш, че ще може да произнесе правилно фамилното ми име? То му е абсолютно чуждо.
— Първо, Джейк вече не е бебе. И второ, напълно достатъчно ще е да те нарича „мадам“, а тази дума няма да го затрудни особено.
Тя се намръщи още повече.
— Щом има моето позволение, не виждам защо трябва да възразяваш. Обръщението в никакъв случай не означава липса на респект.
— Подобно обръщение е прекалено интимно. — В гласа на Натаниъл звънна гняв. — Ти сама каза, че така те наричат приятелите ти. Едно шестгодишно дете не може да се причисли към тази категория.
— Аз много се надявам, че ще ми стане приятел — настоя натъртено тя.
— Ако всичките ти английски приятели те наричат Габи, а аз не, какво съм аз за теб? — Без да знае защо, Натаниъл се почувства обиден. Трябваше да й даде урок.
— Каквото искаш. — Тя затрепка с ресници срещу слънчевите лъчи и устните й се изкривиха в дяволита подкана. — Любовниците имат по-специални отношения помежду си, те не са просто приятели, не намираш ли?
— Да, може би — отговори тихо той и погледна дълбоко в очите й. — Но отношенията им включват и приятелството, не смяташ ли и ти така?
— Би било желателно — отговори спокойно тя. „Но не и в нашия случай. Не и с човека, виновен за смъртта на Гийом.“
Нищо в израза на лицето й не издаде за какво мислеше в момента. Годините, през които беше обичала Гийом тайно, я бяха научили да крие майсторски истинските си чувства пред враждебния свят.
Тя разтърси буйно глава и продължи:
— Моля те, нека не се караме за нещо толкова незначително като начина, по който Джейк може да се обръща към мен. Тук съм само за малко, нали? Щом „Габи“ толкова не ти харесва, кажи му да ме нарича „мадам“. На мен ще ми е неприятно, но… — Тя вдигна рамене. — Момчето е твой син.