— Права си, наистина не е толкова важно. — Натаниъл се изненада много от думите си. — Сигурно почти няма да го виждаш.
— И защо не?
— Защото мястото му е в детската и в учебната стая. Щом намеря подходящ учител, ще бъде твърде зает, за да се мотае навън и да рисува с пръчки в пясъка. Хайде да влезем.
Той взе ръката й и я поведе по стълбата към отворената входна врата, където ги очакваше икономката.
Габриел не каза нищо за това сухо, безкомпромисно обяснение. Този въпрос не я засягаше, но сега й стана ясно, че Майлс не е преувеличил. Отношенията между Натаниъл и малкия му син бяха напълно лишени от сърдечност.
Мисис Бейли положи всички усилия да скрие смайването си, когато лорд Прайд представи гостенката си и заяви, че графинята ще остане поне две седмици и трябва да бъде настанена в кралския апартамент до неговия.
Възрастната жена огледа скритом френската графиня и не откри нищо във външността и поведението й, което да я определи като паднала жена. Само дето не носеше шапка. Гостенката на господаря беше общителна, но се държеше като истинска дама и не показваше и най-малки признаци на смущение или непознаване на правилата в едно аристократично домакинство. Реагира със спокойна естественост на поздравите на персонала. И въпреки френското си име говореше безупречен английски, без следа от акцент.
Присъствието на сама жена в дома на самотен джентълмен допускаше само едно заключение, но мисис Бейли веднага усети, че всяка проява на дързост и всяко своеволие от страна на слугите ще бъдат посрещнати достойно от графинята. Тази жена несъмнено беше дама. А негово благородие със сигурност щеше да накаже жестоко всеки, който се осмелеше да говори зад гърба на гостенката му.
— Ако милейди желае да ме последва, ще ви отведа в стаите ви. Мисис Бейли се усмихна дружелюбно, но с уважение. — Бъртрам ще качи багажа ви.
— Благодаря, мисис Бейли.
Габриел последва икономката на горния етаж, като се усмихваше скрито при мисълта, че оскъдното съдържание на пътната й чанта ще даде още храна за приказки сред прислугата. Но Джорджи скоро щеше да узнае къде се намира приятелката й и да й изпрати багажа.
Натаниъл отиде в библиотеката с намерението да прегледа писмата, които се бяха натрупали през отсъствието му. Смяташе след това да повика управителя на имението и да се осведоми как вървят нещата. После щеше да разпита гувернантката на Джейк как напредва учението на момчето. Щеше да се наложи да обясни на мис Примър, че вече не се нуждае от услугите и, защото търси подходящ домашен учител. Дали синът му напредваше в ездата? Конярят Милнър щеше да го осведоми за всичко.
— Мисис Бейли каза, че ще те намеря тук. — Веселият глас на Габриел рязко прекъсна размишленията му и Натаниъл се обърна почти сърдито към вратата. — Моля за извинение — промълви тя, уплашена от изражението му. — Вероятно трябваше да почукам, но не помислих, че това е частният ти кабинет.
Цялата ми къща е моя частна сфера, помисли си Натаниъл с раздразнение, което не успя да овладее. Поне така беше след смъртта на Хелън. Не беше свикнал някой да му се изтърси неочаквано в стаята и да попречи на делата му. Какво, за бога, беше станало с нето, та се поддаде на безсрамните искания на Габриел дьо Босер? Имаше да урежда цял куп важни дела и нямаше нито време, нито желание да танцува но свирката на жената, която се бе вмъкната неканена в живота му.
— Велики боже — пошепна Габриел, когато разбра какво е предизвикате появяването й. — Ти вече съжаляваш, че си ме поканил, нали?
— Не съм те поканил — отвърна хапливо той. — Ти сама се покани.
— Но ти се съгласи. — Тя затвори тихо вратата зад гърба си и направи няколко крачки към него. — Може би трябва да ти напомня защо се съгласи. Тази сутрин трябваше да бързаме. Страноприемницата не беше особено удобно място за сутрешни нежности, нали?
Усмихна се и очерта устните му с върха на показалеца си.
— Много ми се иска да разбера какво толкова намерих у вас, лорд Прайд, след като всеки миг се убеждавам, че сте непоносим мърморко. А ако продължаваш да мръщиш челото си, скъпи мой, ще станеш още по-грозен. Сега изглеждаш само кисел и злобен.
Натаниъл улови китката й и попипа равномерно биещия пулс.
— Както виждам, решена сте да кажете цялата горчива истина, мадам.
— Понякога човек има нужда точно от това — отвърна тя и в гласа й звънна сериозност.
— О, така ли? Е, мисля, че тогава и аз ще кажа истината. Вие сте безсрамна, коварна жена, Габриел дьо Босер, и аз не мога да разбера какъв дявол ме е подгонил, откакто се запознах с вас.