Тя наклони глава и обясни бавно:
— Мисля, че това се нарича страст.
Натаниъл се предаде. Устата му се изкриви в усмивка. Незнайно как, Габриел винаги успяваше да го развесели, да премахне лошото му настроение. Тя не се страхуваше от точката, когато той достигаше границите на търпението си. По-точно, предизвикваше го, за да разбере къде е тази граница. Загубен съм, помисли си той, като видя посланието в черните очи. Тя не е жена, която се задоволява с ежедневието. Винаги иска да се изкачи на следващия връх, да изследва дълбочината на следващата река, да прескочи най-високата ограда.
Вече знаеше, че такава жена означава само ядове. Но тя беше най-вълнуващата жена, която някога беше срещал, и той не можеше да й устои. Неволно я оприличи с лавина и избухна в смях.
Във внезапен пристъп на страст той хвана китките й с една ръка, вдигна ги над главата й и притисна тялото й към своето. Тя се засмя под устните му, дъхът й се смеси с неговия, зъбите й се впиха изкусително в долната му устна. Чувственото ухапване разпали кръвта му и го изпълни с диво желание. Освободи китките й, хвана я за дупето и притисна долната част на тялото й към коравата си, пулсираща плът. Мушна коляно между бедрата й и този груб жест издаваше неутолим глад.
— Велики боже! — пошепна той и шумно пое въздух, без да разхлаби коравата си хватка. — Имам чувството, че съм моряк, който от дванайсет месеца не е имал жена.
— А ти ми вдъхваш чувството, че съм някоя уличница от пристанищния квартал — изгука нежно тя. — Само тяло, никакъв разум… само желание, никакви мисли…
На вратата се почука. Натаниъл моментално се отдалечи от нея и й обърна гръб. Габриел пристъпи към библиотеката и изчака почукалият да влезе.
— Лорд Прайд, исках да попитам дали желаете Джейк да дойде в библиотеката при вас, след като вечеря.
Натаниъл се покашля и се обърна към мис Примър с хладно, овладяно изражение (поне така се надяваше).
— Моля за извинение — смънка жената. — Не бях сигурна дали… след като имате посещение… — Тя се запъна и на лицето й избиха червени петна. Не смееше да погледне към Габриел, която стоеше с гръб към вратата и разглеждаше книгите в библиотеката.
— Контеса дьо Босер няма да има нищо против, ако Джейк прекара половин час в библиотеката, преди да вечеряме — отговори Натаниъл.
— Не, нямам нищо против. — Габриел реши, че е време да се обърне и да забележи присъствието на гувернантката. — Не желая да нарушавам обичайно го му ежедневие. Децата разчитат, че всичко ще върви по установения ред, нали? — Тя се усмихна на жената, която моментално забрави скандалното значение на това неочаквано посещение и отговори на усмивката й.
— О, да, разбира се, графиньо — отговори уверено тя. — Джейк много се безпокои от промените.
— Аз обаче смятам, мис Примър, че вече е време момчето да опознае разнообразието на живота — намеси се твърдо Натаниъл. — Той трябва да се научи да се приспособява към промените. Когато отиде в интерната…
— Да, естествено, милорд. Но той е още толкова малък. — Мис Примър погледна Габриел, сякаш търсеше съюзница. Гувернантката беше жена на средна възраст, тънка и безцветна, със страхливи сини очи и поведение на човек, свикнал да го укоряват и приемащ без оплаквания постоянните унижения.
Бедничката няма сили да се бори с работодателя си, помисли си Габриел. Натаниъл показваше признаци на нарастващо нетърпение. Мис Примър очевидно също ги забеляза, защото нервно отстъпи към вратата.
— Моля за извинение, че ви обезпокоих, сър. В пет и половина ще доведа Джейк в библиотеката.
— Не е нужно да го придружавате — настави Натаниъл. — Той знае пътя до библиотеката и ще се оправи сам.
Мис Примър остана до вратата в мъчителна нерешителност. Очевидно искаше да каже още нещо, но не можеше да събере кураж.
— Има ли още нещо, мадам? — попита строго Натаниъл.
— Не, милорд. — Гувернантката излезе и тихо затвори вратата след себе си.
— Колкото по-скоро се махне, толкова по-добре — отбеляза Натаниъл, когато останаха сами. — Сигурно си мисли, че ако не е тук, за да го пази, Джейк ще направи нещо ужасно.
— Да го пази ли? От какво?
— Само бог знае. Сигурно от чудовища, от призраци, от дългокраки паяци и от нощни шумове — обясни презрително той. — Джейк е много плахо дете и ако не се научи да се брани, в Хароу ще му е много тежко.
— Но той ще отиде там едва след няколко години — възрази тихо Габриел.
— Две години не са чак толкова много време.
— Прав си — кимна замислено тя. Трябваше енергично да си напомни, че няма нито право да се меси, нито интерес към личните грижи на Натаниъл. Надигналата се преди няколко минути страст бе изцяло угаснала.