— Искаш ли да обиколим къщата? — попита рязко Натаниъл.
— С удоволствие, ако имаш време — отговори учтиво тя.
— След един час трябва да се срещна с управителя на имота. — Той й отвори вратата. — Предполагам, че ще намериш с какво да се занимаваш, докато съм зает.
— Сигурно. — Тя мина покрай него и излезе в коридора. — Ще пиша на Джорджи да ми изпрати още дрехи.
— Ако ми дадеш писмото, щом го запечаташ, ще то изпратя веднага — усмихна й се той.
— Много сте мил, лорд Прайд — промърмори Габриел и го изгледа с обичайната си подигравателност. Запъти се към стълбището и изведнъж спря, когато погледът й падна върху картината на отсрещната стена.
— Каква красива жена! — На портрета беше изобразена млада жена с големи кафяви очи, които гледаха с такава топлота и сърдечност, сякаш искаше да излезе от картината и да се присъедини към тях. Гъстата коса падаше на златни къдрици по гладки те бели рамене, ръката бе грациозно вдигната към брадичката.
— Картината е от Хенри Ребърн обясни кратко Натаниъл. — Нарисува я в Шотландия. Имам къща там. — Сложи ръка на кръста на Габриел и я поведе нагоре.
— Това, естествено, е Хелън — каза Габриел, впила поглед в портрета. — Джейк има нейната коса и очи.
— Това не е необичайно. — Гласът му прозвуча твърдо, натискът върху гърба й се засили.
Решена при удобен случай да разгледа картината във всички подробности, тя тръгна пред него и двамата влязоха в дългата галерия, където висяха портретите на предишните лордове Прайд със съпругите и децата им.
Габриел разгледа внимателно всички картини. Мъжете бяха без изключение мрачни и недоволни, със същите тесни, аскетични лица като настоящият лорд Прайд. Накрая спря пред портрета на Джилбърт, шестия лорд Прайд.
— Не изглежда особено весел — рече с усмивка тя. — Не бих желала да застана пред него, когато съм се провинила в нещо. Изглежда като убеден привърженик на принципа „Не жали тоягата, за да възпиташ детето, както трябва“.
— Такъв беше — призна Натаниъл. — Имаше силна ръка и я използваше без скрупули… не, че това ми навреди…
Габриел го погледна изпитателно, питайки се колко истина имаше в думите му. Строго възпитаваните деца често ставаха строго възпитаващи родители.
— Страхуваше ли се от него?
Натаниъл направи гримаса.
— Да, ужасно.
— И това не ти навреди?
— Малко здрав страх оформя характера — отговори той с вдигане на раменете.
„Но какъв характер се създава по този начин?“ Габриел запази въпроса за себе си и отново си напомни, че нямаше интерес да се занимава със сложната личност на английския супершпионин Прайд.
— Твоите агенти съобщиха ли ти, че Наполеон заповяда на Талейран да се присъедини към него във Варшава? — попита тя с нарочна небрежност.
— Да — отговори кратко Натаниъл.
— А съобщиха ли ти, че Талейран има намерение да убеди Наполеон да подкрепи полските патриоти?
Тя спря пред следващия портрет и го заразглежда задълбочено, сякаш изобщо не се интересуваше от отговора му.
Натаниъл не бе чул нищо такова. Плановете на Наполеоновия външен министър бяха за него като книга със седем печата — както и за всички други. Въпреки това не беше готов да обяви, че Габриел е подложена на изпитание тъкмо по тази точка.
— Е, и какво от това? — В гласа му прозвуча пренебрежение.
— Нищо, просто си помислих, че ще те интересува. Талейран е убеден, че Наполеон иска само да ограби богатствата на Полша и да си присвои военните й ресурси, като през цялото време залъгва поляците, че ще направи нещо конкретно за независимостта им.
— Мислех, че това е очевидно за всеки, който наблюдава внимателно Наполеон.
При тези груби думи Габриел смръщи чело. Талейран я беше снабдил с няколко късчета информация, с които да захрани Натаниъл и да спечели доверието му, но засега той реагираше с абсолютно безразличие. Очевидно й предстоеше още много работа.
— А очевидно ли е защо, за разлика от своя император, Талейран се застъпва за силна, независима Полша? — Тя стоеше пред портрета на майката на Натаниъл — висока жена с надменно лице, която подхождаше отлично на страшния Джилбърт.
Натаниъл се вгледа в съвършения й гръб. Винаги стоеше изправена, с опънати рамене, с високо вдигната глава. Позата й е също така изправена и безкомпромисна като цялото й същество, помисли той бегло.
— Мисля, че мога да отгатна — усмихна се той. — Разкажи ми твоята версия.
Тя се обърна развеселено към него.
— Това е коварен трик, скъпи мой, но аз няма да се хвана на уловката ти. Защото имам твърдото намерение да спечеля облога ни.