Той вдигна скептично едната си вежда и промърмори презрително:
— Само глупците са сигурни в себе си.
Габриел сведе очи, за да скрие пламналия в зениците им гняв. Много скоро щеше да се разбере кой от двамата е глупец.
— Ще видим — изрече заканително тя и вдигна рамене. Остави темата Талейран и Полша и пристъпи към високия прозорец, от който се разкриваше прекрасна гледка към просторните морави, които слизаха към реката. — Как се казва тази река?
— Бьолийо Ривър. Влива се в Солент. Ако обичаш водата… долу имаме лодки. Натаниъл застана зад нея, сложи ръце на тила й и внимателно разтри меката кожа под брадичката. Очевидно не беше в състояние да се отдели от нея. Ароматът на кожата и косите й проникваше в порите му и той сведе глава, за да зарови лице в тъмночервените къдрици.
— Не мога да управлявам лодка. — Тя сведе глава под натиска на милувката му и потъна в транса на възбудата.
— Струва ми се невъзможно да има нещо, което ти не умееш. — Той очерта с пръсти фините й ушенца, после дланите му покриха бузите и.
— Очевидно не знаеш много неща за мен. — Тя потърка лице в дланите му, реагира на милувката като котка. Какво правеше той с нея? Защо и при най-лекото докосване в крайниците й потичаше разтопена лава? Дълбокото ожесточение срещу него, могъщият напор за отмъщение отлитаха като пера, разпилени от буря, за да отстъпят място на невероятно силна физическа реакция.
Тя се опита да си представи лицето на Гийом, страстните черни очи, широката, весела уста, енергичната брадичка. Кожата й пазеше бегъл спомен за ръцете му върху тялото й — умели докосвания на любовник, опознал най-тайните кътчета на съществуването й.
Заля я вълна на тъга и болка, толкова силна и жива като през първите дни след загубата. За момент болката я упои.
Натаниъл усети промяната. Топлата, дишаща кожа под пръстите му пренесе болката в собственото му тяло.
— Какво ти е? — пошепна той, без да отделя лице от косите й. — Ти страдаш, знам.
— Само лош спомен — пошепна с мъка Габриел и се отдръпна от ръцете му, разтърсена от тръпка на отвращение, което не можа да потисне. Не можеше да сподели болката си с този мъж. Само не с него! — Мисля, че привършихме обиколката, нали?
Натаниъл я погледна несигурно. Естествено, бе усетил тръпката на отвращение, спонтанното отблъскване в гласа й. Откъде изведнъж се взе това отчуждение? Какво криеше от него?
— Права си, трябва да вървя — отговори той. — Преди час изпратих да повикат управителя на имота. Опитай се да си намериш някакво занимание. Ако желаеш да напишеш писмото си в библиотеката, ще намериш в писалището хартия, мастило и пера.
— Благодаря. Ако нямаш нищо против, ще остана още малко тук, горе.
— Естествено, както желаеш. — Той направи кратък поклон и я остави сама.
Габриел остана неподвижна, загледана през прозореца, чакайки болката в сърцето й да отслабне и тъгата отново да се затвори в ъгълчето, което я пазеше от натрапници.
Когато се успокои, тя се обърна и слезе с бързи стъпки във фоайето. Сега имаше време да разгледа на спокойствие портрета на Хелън.
Майлс й бе казал, че Натаниъл е обожавал съпругата си. Не беше трудно да се разбере защо — добротата и нежността буквално светеха от очите й. Меките извивки на тялото и не показваха нито един остър ръб, каквито тя, Габриел, имаше предостатъчно.
Колко различен беше Натаниъл, мъжът, обичал Хелън, от лорд Натаниъл Прайд, какъвто беше сега? Сигурно и тогава е бил строг, каза си тя, тази мрачна страна в характера му е още от детските му години. Ако съдеше по портретите в галерията, това беше типична черта на семейство Прайд. Друга характерна черта беше нетърпението му, но може би беше успявал да го сдържа в присъствието на Хелън.
С нея съвсем не се стараеше да се въздържа. Тя беше също толкова твърда колкото него — или по-скоро преживяното я бе направило такава. Закалена в огъня на революцията, на терора, от загубата на толкова обичани хора. Но под твърдата повърхност се криеше ранима душа. Гийом я познаваше и обичаше с всичките й противоречия. Натаниъл обаче не биваше да ги открие. Никога нямаше да го допусне достатъчно близо до себе си, за да я разбере.
Габриел влезе в библиотеката и се зае да претърси помещението крачка по крачка, търсейки някакъв знак, че там се съхраняват тайни документи. Трябваше да използва всеки удобен случай да се добере до важна информация.
Грижливото търсене не даде резултат, с изключение на едно заключено чекмедже на писалището. Но чекмеджето беше твърде малко и можеше да побере само няколко листа хартия. Тя мушна острието на ножчето за хартия между чекмеджето и плота на писалището и сръчните й пръсти затърсиха шарнира на ключалката.