Шумът на отварящата се врата я спря изведнъж. Ножчето падна на килима и тя се отпусна на колене, за да го вдигна, при което доволно установи, че диша равномерно и ръцете й ни най-малко не треперят.
— Габриел? — извика от вратата Натаниъл. — Какво, за бога, правиш на пода?
— Изпуснах ножчето за хартия. — Тя се изправи, сложи ножчето на писалището и се обърна с усмивка към него.
— О! — Той я погледна объркано. — За какво ти е нож за хартия? Мислех, че ще пишеш писмо на братовчедка си.
— Точно това възнамерявах, но не намерих мастилото. Докато проверявах на писалището, без да искам, бутнах ножчето.
Тя следеше внимателно израза на лицето му в търсене на подозрение или съмнение, но той очевидно прие обяснението й.
— Мастилото е в онзи шкаф, заедно с хартията и перата. Ето, виждаш ли? — Той отвори махагоновия секретар и й показа търсените неща. — Всичко е тук.
— Да, благодаря ти. Явно съм забравила какво точно си ми казал. — Тя се запъти към секретаря. — Сега ще напиша писмото до Джорджи.
— Мисис Бейли ни е приготвила нещо за хапване в малкия салон. Дойдох да попитам гладна ли си.
— О, да, гладна съм. Честно казано, умирам от глад. — Тя нави на пръста си една тъмночервена къдрица и я пъхна в небрежно забодения кок на тила. — Имам чувството, че е минала цяла вечност, откакто закусихме.
— Права си — засмя се той. — Тръгнахме от страноприемницата в шест, а сега минава дванайсет.
— Това обяснява глада ми. Ти уреди ли нещата с управителя?
— За момента. — Той отиде до библиотеката и извади няколко книги. — Искаш ли днес следобед да излезеш на езда с мен? Не мога да ти предложа лов, но трябва да обходя голям участък от гората.
— Би било прекрасно — отговори хладно тя, устремила поглед към онова, което се появи зад книгите, небрежно захвърлени върху малката масичка наблизо.
Дългите пръсти на Натаниъл се занимаваха с ключалката на сив метален трезор. Той беше обърнал гръб на Габриел и тя не видя какво точно направи, но вратата се отвори мигновено. Тя пристъпи по-близо и се надигна на пръсти, за да вижда по-добре. Във вътрешността на трезора бяха натрупани документи, кутии и пликове.
Натаниъл извади сноп документи, прелисти ги набързо, остави ги обратно в трезора и хлопна вратичката. Отново направи нещо на ключалката и се чу тихо щракване. Накрая прибра книгите по местата им и се обърна отново към Габриел.
— Това ли е мястото, където съхраняваш тайните си? — попита без заобикалки тя и в гласа й звънна предизвикателство. Трябваше да коментира действията му — би било твърде подозрително да запази мълчание.
— Това — отвърна спокойно той. — В този трезор се намират инструментите на главния агент Прайд. Хайде сега да обядваме.
Явно е убеден, че трезорът е абсолютно сигурен, каза си Габриел, докато го следваше по коридора. Дори не бе направил опит да скрие мястото от нея — сигурно не предполагаше, че тя би могла да има някакъв специален интерес към тайните му. А може би изобщо не предполагаше, че тя би могла да бъде двоен агент и да измами доверието му? Тя бе предложила услугите си на английското правителство и Саймън Ванбруг беше убеден в искреността й. Единственото възражение на Натаниъл срещу нея беше полът й. Защо тогава да крие от нея къде съхранява тайните си? Нали съдържанието на трезора щеше да остане недостъпно…
Естествено, той не можеше да знае, че си има работа с експерт в отварянето на трезори. Гийом я бе научил на много неща, а останалото бе овладяла от полицаите на Фуше.
СЕДМА ГЛАВА
Джейк е мъка се пребори със сълзите си, като видя как Милнър изведе от обора Блек Роб. Понито беше огромно — двойно по-голямо от шотландското конче, което малкият беше яздил последните две години. Но Милнър твърдеше, че Джейк трябвало да се научи да язди истинско пони — такава била волята на баща му. Ала всеки път, когато конярят го слагаше на седлото, момченцето се вцепеняваше от страх и по бузите му започваха да се стичат сълзи, колкото и да се стараеше да ги задържи.
— Хайде, хайде, мастър Джейк, днес няма да плачете — опита се да го ободри Милнър с грубичката си сърдечност. — Негово благородие иска да чуе, че сте яздили Блек Роб като истински кавалерист.
Понито изпръхтя и оголи огромните си жълти зъби. Джейк се отдръпна уплашено.
— Ето, дай му парче ябълка. — Милнър му подаде половинка ябълка. — Сложи го на дланта си, момче, и му го подай. Понито е кротичко, няма да ти стори нищо. Ще видиш колко внимателно ще вземе ябълката от ръката ти.