— Моля те да ме извиниш. Трябва да уредя някои работи.
Това си беше истинско изхвърляне. Без да каже дума, Габриел излезе от библиотеката и шумно затръшна вратата след себе си.
Натаниъл остана известно време загледан пред себе си, барабанейки с пръсти по перваза. После пристъпи към библиотеката, извади томовете на Джон Лок и освободи вратичката на трезора. Завъртя механизма и го отвори. Извади няколко документа и ги пъхна във вътрешния джоб на жакета си, после взе от писалището купчинка листа и ги сложи в трезора. Това бяха документи за управлението на имението — безобиден материал за любопитни очи. Накрая откъсна от слепоочието си един сребърен косъм и го мушна предпазливо между вратичката на трезора и касата. Заключи вратичката и след като се увери, че косъмът не се вижда отвън, кимна доволно. Върна книгите по местата им и излезе от библиотеката.
Габриел, все още развълнувана от гневния сблъсък, се качи в стаята си, за да свали костюма за езда. На стълбата срещна икономката, която идваше отгоре, натоварена с чаршафи и завивки.
Габриел спря.
— По кое време вечеря лорд Прайд, мисис Бейли?
— В шест, мадам. Негово благородие се придържа към провинциалните обичаи. В пет и половина мастър Джейк отива в библиотеката, двамата разговарят половин час, след това негово благородие сяда да вечеря.
— Разбирам. Благодаря ви.
— Ще изпратя Ели да ви помогне да се преоблечете, мадам. Тя изглади дрехите, които бяха в пътната чанта. Нали разбирате, бяха доста измачкани.
— Да, това не ме изненадва — отговори Габриел, без да трепне. Естествено беше да се запита какви са си помислили мисис Бейли и другите прислужнички, като са видели бричовете и маската в компанията на приличните дневни рокли и изисканото бельо. — Очаквам през следващите дни да пристигнат и другите ми дрехи, затова ще ви бъда много благодарна, ако Ели поддържа в ред малкото неща, с които разполагам в момента.
— Разбира се, милейди. — Мисис Бейли слезе забързано по стълбата. Любопитството й нарастваше с всеки час. Без съмнение, контеса Дьо Босер беше истинска дама, въпреки оскъдния си гардероб и някои странни вещи в него. Но какво правеше една истинска дама с венчален пръстен в тази скандална ситуация? Клюките много бързо щяха да се разпространят в цялата околност. Слово богу, че негово благородие не се интересуваше от клюки.
От сутринта Габриел не беше имала време да разгледа стаите, конто й бяха отредени. Разполагаше с просторна слънчева спалня с тежки кадифени завеси на леглото и на прозорците, с турски килим на излъскания до блясък под и с голяма камина, в която винаги гореше огън. До спалнята имаше малък будоар с килими и завеси от розово кадифе, с удобен шезлонг, няколко кресла и прекрасно малко писалище в стил „Кралица Ан“. Там също беше запален огън.
Вратата на отсрещната стена свързваше будоара с помещенията на негово благородие. Дали това са били стаите на Хелън? От една страна, струваше и се съвсем естествено Хелън да е живяла тук, но от друга, не й се вярваше, че Натаниъл би настанил временната си любовница в спалнята на любимата си починала съпруга. Той беше строг мъж и често изпадаше в лошо настроение, но притежаваше и ясно изразена чувствителност, която разкриваше май само по време на любовната игра. Габриел беше сигурна, че никога не би омърсил спомена за починалата си съпруга.
Тя се постара да потисне любопитството си към така рано отишлата си лейди Прайд. Тя нямаше значение за присъствието й тук… освен това повече не биваше да се намесва в отношенията между лорд Прайд и сина му. Те нямаха нищо общо със задачата й.
Най-добре да остане в спалнята си до шест, за да даде възможност на Натаниъл да поговори необезпокоявано със сина си.
След като взе това решение, Габриел посрещна с благодарност предложението на Ели да й донесе гореща вода за баня. Не можеше да си представи как ще се държи Натаниъл след ужасната караница в библиотеката и смяташе да предостави решението на него.
В пет и половина тя вече седеше до прозореца на будоара и наблюдаваше как от реката прииждаха тъмни облаци. Прелитаха ята гарвани и кацаха за нощувка в боровата горичка в края на градината. Натаниъл имаше прекрасно семейно имение — от едната страна го обграждаше Бьолийо Ривър, която се виеше през заблатените ливади чак до Солент, широката водна ивица между сушата и остров Уайт, а от другата страна се простираше неизбродната и първично красива гора Ню Форест.
Следобед двамата бяха яздили през гората, прекосиха обраслата с жълтуга и пирен общинска мера и продължиха в бавен ход под прастари дъбове и букове по изровени от дъжда бразди. Габриел не познаваше тази част от страната, но усети как природата докосна някаква скрита струна в душата й. По спокойното, отпуснато лице на Натаниъл личеше, че й той обичаше уникалния контраст между морето и гората.