Тихо чукане на вратата прекъсна мислите й. Първо помисли, че не е чула добре, и обърна глава към вратата. Отново се почука, но това беше по-скоро драскане, отколкото решителен сигнал.
— Влез!
Вратата се отпори бавно и на прага застана Джейк. Ръката му стискаше бравата, лицето му беше тържествено, кръглите кафяви очи — сериозни. Изглеждаше много чист и подреден: колосана бяла риза с рюшове, панталонки от нанкин, нови обувки. Косата му блестеше мокра под енергичните опити да бъде укротена и подредена с навлажнен гребен.
— Джейк? — Габриел скочи и прекоси помещението. — Каква хубава изненада!
Покани го да влезе, но момчето поклати глава.
— Трябва да сляза в библиотеката. — Въпреки това не се помръдна от мястото си, стиснал здраво дръжката на бравата и свел глава към обувките си.
— Татко ти ще те чака — напомни му Габриел и хвърли поглед към часовника.
— Ще дойдете ли и вие? — Джейк вдигна поглед и в кафявите очи светна молба. — Да се видите с татко…
Натаниъл бе забранил на мис Примър да придружи момчето, припомни си Габриел. Наистина ли Джейк толкова се страхуваше от баща си, че не смееше да застане сам срещу него? Това беше смешно. Или може би не. Децата често се плашеха от неща, които за възрастните бяха непонятни, а Натаниъл — освен в специални, много специални моменти — не беше особено общителен човек.
— Ако желаеш. — Решението дойде от само себе си. Беше длъжна да придружи момчето, но нямаше да вземе участие в разговора.
Улови ръката на Джейк и двамата заслизаха по стълбата.
— Как се държа Блек Роб, Джейк? Препускахте ли в тръс?
— Не — отговори намръщено момчето. — Но го яздих, без Милнър да държи юздата. Утре ще се опитам да препусна… но само по моравата — добави бързо той. — Така съм щял да се чувствам по-сигурен, каза Милнър.
— Много разумно — потвърди Габриел. — Откъде знаеше в коя стая съм се настанила?
— Прими каза, че живеете в кралския апартамент. Наричат го така, защото някога тук е нощувала кралица.
— И коя по-точно?
— О, не знам.
Стигнаха пред библиотеката, Джейк спря и вдигна малката си ръка да почука по резбованата врата.
Габриел видя как малката фигура се скова и дари момчето с окуражителна усмивка. Преди той да е успял да почука, тя отвори вратата и влезе.
— Джейк казва, че в моята стая е спала кралица, Натаниъл. Коя по-точно?
Натаниъл седеше зад голямото писалище и четеше някакви документи. Когато вдигна глава и погледна към Габриел, за пореден път бе запленен от непогрешимия й вкус в избора на облеклото. Роклята й беше от мек, плавно падащ крепдешин, тъмносива, с дълги, тесни ръкави, стегнати на китките с редица копченца. Троен рюш от черна дантела на шията завършваше високото деколте, типично за следобедния тоалет. Косата й беше вдигната на темето, само няколко кичурчета се къдреха около ушите.
Изведнъж си представи голото й тяло на седалката в каретата и тази гледка се смеси със сегашната й дискретна елегантност. Споменът за преживяното удоволствие му отне дъха, прогони гнева, натрупал се в сърцето му следобеда, и студената решителност, с която бе заложил капана си.
— Роклята ми харесва — изрече почти нежно той.
— Извинявам се за нахлуването — изрече сериозно тя, но в очите й святкаше подигравка. — Боя се, че не съм си донесла вечерни рокли… нали не бях сигурна къде отивам.
— В провинциалните имения не държим особено на официалностите — увери я Натаниъл със същата сериозност и посочи собствения си скромен тоалет, състоящ се от кожен панталон до коленете и жакет от кафяво кадифе.
— И аз предпочитам непринудеността — отговори тя и прокара върха на езика си по устните. И двамата знаеха, че забележката й не се отнася до вечерното облекло.
Джейк мушна ръка в нейната и тя се освободи веднага от ноктите на чувствената възбуда, които заплашваха да я сграбчат.
— Та коя е била кралицата? — попита отново тя, сякаш предишната размяна на думи не се беше състояла.
— Кралица Каролайн, съпругата на Джордж II — обясни Натаниъл. — Прекарала е една нощ тук на път от Саутхемптън за Лондон. — Той се надигна. — Да ти налея ли чаша шери? Или предпочиташ мадейра?
— Шери, моля. — Тя взе чашата, седна до прозореца и си взе списание от масичката наблизо. Оказа се издание на „Селски пратеник“, не особено приятно четиво за човек, който не разбира нищо от селско стопанство, но то беше единственото, което й бе под ръка. Списанието трябваше да покаже на Натаниъл, че няма да обръща внимание на разговора със сина му.