Натаниъл приседна на ръба на писалището и протегна дългите си крака, отпивайки от шерито си. Джейк пристъпваше неловко от крак на крак и чакаше неизбежните въпроси за напредъка в учението, докато баща му е отсъствал.
Габриел прелистваше лениво страниците на списанието и се вслушваше в скованата размяна на въпроси и отговори. Беше цяло мъчение да слуша грижливо формулираните въпроси на Натаниъл и едносричните отговори на детето. Трябваше да стисне здраво устни, за да не се намеси. Между Натаниъл и сина му нямаше никаква връзка, нито физическа, нито емоционална. Тя трябваше да се пребори с почти нечовешкото си желание да прегърне и двамата и да ги пасне един към друг.
Защо Натаниъл беше толкова дистанциран, толкова хладен със собственото си дете? Вероятно причината не беше само в това, че се опитваше да направи момчето по-твърдо. Очевидно беше имал трудности със своя баща, но според собствените му думи не смяташе да следва примера на Джилбърт. Толкова ли не разбираше, че поведението му наранява момчето дори повече, отколкото суровите физически наказания?
Очевидно не. Натаниъл се раздели със сина си със сухо ръкостискане и го отпрати в детската стая. Наистина е мъчително, повтори си Габриел, докато следеше крадешком как мъничките пръсти на Джейк изчезнаха в голямата, твърда ръка на бащата и детето се сбогува с официален поклон.
— Кажи лека нощ на милейди — нареди Натаниъл и когато посегна към чашата си, на лицето му се изписа облекчение. За днес беше изпълнил бащинските си задължения.
— Лека нощ, Джейк. — Габриел протегна ръце и когато момчето се приближи до нея, го прегърна силно и го целуна по бузата. — Прими ще ти прочете ли приказка?
— Може би — отговори тихичко момчето и остана за момент в прегръдката й. Слабичкото му тяло се притисна към нея някак колебливо, сякаш искаше да остане, но не знаеше дали е разрешено. Габриел го целуна още веднъж.
— Утре аз ще ти разкажа едно от моите истории — обеща тя.
— Много ли истории знаете?
Господи, какво ли е станало с това помещение? — питаше се в това време Натаниъл. Изведнъж светлината бе станала по-мека и уютна, огънят пращеше весело и изпълваше иначе студената, оскъдно обзаведена библиотека с топлина и домашен уют. И тази топлина се излъчваше от Габриел. Завесите зад нея не бяха спуснати и изгряващата луна, увиснала дълбоко над тъмния завой на реката, се виждаше съвсем ясно. Перфектен сребърночерен фон за невероятната червена коса и бледата кожа.
— О, знам цял куп истории — отвърна тя и меко отстрани Джейк от себе си, като видя, че Натаниъл ги наблюдаваше смръщено. — Лека нощ, Джейк.
Вратата се затвори зад детето и за момент в стаята се възцари неловко мълчание.
— Бих предпочел да не даваш обещания на сина ми — заговори най-после Натаниъл, — особено такива, които биха могли да нарушат обичайния му дневен ритъм.
— Но аз само предложих да му разкажа история за лека нощ — възрази тя и в гласа й имаше примирение. — Щом не искаш да съм аз, защо ти не му разкажеш нещо?
— Не знам истории — отвърна рязко той.
— Не може да не помниш някоя история от детството си. — Тя го изгледа невярващо над ръба на чашата си.
Натаниъл поклати глава.
— Не помия някой да ми е разказват истории за лека нощ.
— Бедното малко момче. — В сърцето й пламна съчувствие. — Явно си имал ужасно детство.
— Изобщо не беше ужасно. — Натаниъл се взираше с безизразно лице в пламтящия огън.
— Сам ли беше?
— Да, като теб.
— Откъде знаеш? — попита изненадано тя.
— Майлс каза нещо подобно. — Натаниъл вдигна рамене, изпи чашата си и се надигна. — Ако си готова, да отидем да вечеряме. Не искам да ядосваме готвачката. Не понася, когато яденето й трябва да чака.
— Не можем да й се сърдим. — Габриел стана и пое официално протегнатата му ръка. — Бях само на осем години, когато заживях с Джорджи и семейството й, и останах там до осемнайсетата си година. Затова не съм се чувствала сама.
Натаниъл не отговори. Отвори й вратата към трапезарията и церемониално я покани да влезе. Помещението беше огромно, обзаведено с тежки дъбови мебели, с тъмна ламперия. На дългата маса бяха сложени два прибора, в двата тесни края. В средата бе поставен тежък сребърен свещник с осем запалени свещи и светлите кръгове още повече подчертаваха голямото разстояние между двамата.
Габриел отвори уста да предложи малко по-приятно разположение на местата, което би улеснило и прислугата да сервира, но веднага я затвори. Днес беше първият й ден тук и беше критикувала достатъчно. Нямаше никакво право да възразява срещу разпоредбите на домакина, все едно колко необикновени ги намираше.