Тя седна на стола, който Натаниъл й придърпа, и го погледна по дължината на масата с израз на — както се надяваше — интелигентна, учтива сътрапезница.
— Познаваш ли семейството на Джорджи?
— Не пряко — отговори Натаниъл, опита виното, което му бе налял прислужникът, и му даде знак да обслужи Габриел. Стъпките на младия мъж отекнаха оглушително по излъскания дъбов под, докато вървеше по продължение на масата.
— Джорджи е най-голямата от шест деца — започна да разказва Габриел, защото имаше чувството, че трябва да обясни непринуденото си общуване с децата на мъжа, който със сигурност не разбираше нищо от това.
Тя се усмихна на спомена. Семейство Дьован беше голямо, непредвидимо, доста хаотично, през повечето време щастливо, но със склонност да попада от една беда в друга. Слава богу, лейди Дьован приемаше белите на децата си е лекота — ако изобщо ги забелязваше, — а мъжът й реагираше с безразборни шамари и милувки. Нито едно от децата не се притесняваше, че ще получи наказание, което всъщност се полагаше на братчето или сестричето му. Справедливостта беше подвижна добродетел в дома на Дьован и всички я приемаха с весел прагматизъм.
Габриел сложи в чинията си парче артишок от купата, която и подаде непрестанно движещият се напред-назад прислужник, и започна да описва живота си у семейство Дьован. Досега беше убедена, че е много занимателна събеседница, ала Натаниъл реагираше на историите и забележките й най-много с нищо незначещо измърморване и през повечето време мълчеше. Понякога се случваше да се намръщи или да изръмжи неодобрително.
Накрая тя се отчая, реши да му предостави воденето на разговора и потъна в мълчание. Тишината се прекъсваше само от движенията и приглушените въпроси на младия прислужник.
— Сега ще те оставя сам с чаша порто — каза тя, когато приключиха и слугата се оттегли с празните чинии. По време на второто ястие не бяха разменили нито дума.
— Не е нужно — отговори Натаниъл и напълни чашата си от кристалната гарафа. — Нали сме само двамата… освен ако не искаш да се оттеглиш.
— Не мисля, че има голяма разлика — заяви тя и се облегна назад. — Очевидно враждебността ти спрямо разговорите на масата е дълбоко вкоренена и аз не виждам какво значение може да има компанията ми. Жалките ми напъни да водя разговор не дадоха никакъв резултат. Щом не умея да те забавлявам…
Натаниъл изгледа недоволно масивния свещник в средата на масата, който му пречеше да я вижда.
— Това е дяволски глупав начин да се вечеря — установи гневно той. — Кой, по дяволите, е решил да сложи приборите в двата края на масата? Изобщо не мога да те виждам, камо ли да ти говоря.
Габриел отмести стола си.
— Ако си готов да разделиш портвайна си с мен, ще си позволя да се приближа.
— Наистина искам да седиш до мен. — Той се изправи и я изчака да заеме съседния стол. — Може би пак ще ме обвиниш, че съм вечно мрачен и непоносимо кисел.
— Опитай се да го оспориш, ако можеш — отвърна предизвикателно тя.
Той изкриви лице в знак на разкаяние и счупи един орех.
— Знаеш, че не мога — изръмжа той и й подаде ядката.
— Е, вероятно опитите ми да те забавлявам с разговор не бяха достатъчно убедителни — отвърна спокойно тя и пъхна ядката в устата си. — Искаш ли да опитаме още веднъж? На каква тема да говорим? Децата и детството, естествено, са забранени. — Тя го изгледа крадешком, за да види реакцията на дръзката си забележка.
Лицето му се помрачи за миг, но после вдигна рамене.
— Признавам, че това не е тема, която ме вдъхновява. Не искам да говоря и за Джейк, затова се старай оттук нататък да го избягваш в разговорите ни, ако не ти е много трудно.
— Както желаеш.
Тя отпи глътка порто и отправи към него поглед, изпълнен с чувствени обещания, над ръба на чашата.
ОСМА ГЛАВА
Шарл-Морис дьо Талейран-Перигор стоеше до парапета на галерията, която обикаляше балната зала на великолепния дворец от XVIII век на варшавската улица „Миодова“, и наблюдаваше гостите. Гледката беше в състояние да задоволи и най-честолюбивия държавник. Цветът на полската аристокрация и триумфиращият двор на император Наполеон се бяха събрали за откриването на карнавалния сезон — като гости на френския външен министър, когото благодарният император наскоро беше удостоил с титлата принц Беневенто. Талейран бе решил да превърне бала в най-значимото и бляскаво обществено събитие, каквото Варшава не беше виждала от славните дни на полската монархия насам — преди да бъде поделена между Русия, Австрия и Прусия.