— Габриел — пошепна Натаниъл, стреснат до дън душа. Тя не отговори и той докосна голия й гръб. Кожата й беше мокра от пот и леденостудена.
— Габриел — повтори той по-високо и топлата му длан се плъзна към рамото й. Когато очите й останаха затворени и измъченото хълцане продължи, той разбра, че тя продължаваше да спи. Спеше дълбоко, свита на кълбо, с високо вдигнати колене, жертва на някакво вътрешно мъчение. Какъв ли кошмар сънуваше?
— Габриел! Събуди се! — изрече настойчиво той и я обърна към себе си. Хвана я за раменете и я разтърси. — Събуди се, мила. Това е само лош сън.
Очите й се отвориха и безкрайната тъга в тях разкъса сърцето му. Тъмночервените къдрици бяха залепнали по бузите й, влажни от пот и сълзи. В продължение на цяла минута тя го гледа мълчаливо. После отново изхълца, но когато Натаниъл я погледна с безпомощно съчувствие, преглътна мъчително, изтри очите си, събра косата си и я зави на тила.
— Съжалявам — прошепна задавено тя. — Събудих ли те?
— От какво се уплаши толкова? — попита меко той. — Какво сънува? Раменете й се вдигнаха леко и тя поклати глава.
— Нищо… съвсем нищо. — Отпусна се в леглото и затвори очи. — Продължавай да спиш, Натаниъл. Съжалявам, че те събудих.
— Това не е достатъчно — изрече остро той и я погледна втренчено.
— Какво искаш да кажеш? — Тя се отдалечи от него и вдигна колене към гърдите. — Уморена съм.
Той усещаше болката, която обгръщаше като невидима аура свитата на кълбо фигура, и знаеше, че тя е будна като него.
— Не е достатъчно — повтори той и стана от леглото. — Не се прави, че си уморена, защото много добре знам, че още дълго няма да заспиш.
Отиде до камината и се наведе към огъня. Разрови жаравата и дебелите цепеници отново пламнаха. Добави още дърва и когато огънят пламна буйно, се обърна отново към леглото.
Габриел лежеше по гръб със затворени очи. Петната от сълзи личаха ясно по бледата кожа, а на долната й устна, там, където се бяха впили зъбите й, имаше кърваво петно.
Само преди няколко часа Натаниъл беше заспал доволно до една хладна, властна, възбуждаща жена след дълга и страстна любовна игра. А се бе събудил до дълбоко измъчено и уплашено същество, много по-младо и крехко от жената, която беше в действителност, и в същото време ужасно състарено.
— Габриел. — Той седна до нея на леглото и сложи ръка на корема й. Мускулите моментално се опънаха под хладната му длан. — Искам да узная какво сънуваше.
Тя отвори очи и той видя в тъмните им дълбини дълбоко мъчение.
— Нищо, нали ти казах. Нищо важно. Съжалявам, че те събудих.
— Не ми повтаряй едно и също като папагал. — Нетърпението, което винаги дебнеше под повърхността, бързо си проби път през съчувствието. — Знам, че сънуваше нещо ужасно.
Габриел седна в леглото и въздъхна.
— И какво, ако е така? Всички имаме свой личен живот, Натаниъл. Ти нямаш право върху душата ми.
Натаниъл скочи като ужилен.
— Така ли? А сега бъди така добра да чуеш какво ще ти кажа. Ние с теб се любихме часове наред но най-прекрасния, най-сладкия начин и аз заспах, като те усещах в обятията си и вдъхвах аромата на кожата и косата ти, наслаждавах се на всеки сантиметър от кожата ти до моята. После изведнъж се събудих, за да те видя окъпана в пот и хълцаща отчаяно, а ти ми казваш, че нямам право да узная какво те мъчи. Не се опитвай да ме залъгваш, Габриел. Страстта не може да съществува във вакуум. — Очите му светеха мрачно и заплашително.
— Да не мислиш, че обвиненията ще ме накарат да ти разкрия душата си? — попита остро тя. Силна тръпка премина по тялото й — студеният нощен въздух бе охладил потта и гърбът й настръхна.
Натаниъл потрепери от болката в гласа й. Обърна се мълчаливо и извади от гардероба халат от дебело кадифе.
— Облечи това и ела до огъня — помоли той и гласът му беше мек и спокоен. Опитните познавачи на човешката душа знаеха, че нежността непосредствено след отчаянието имаше силата да убеждава. Той също се наметна с халат и се запъти към вратата. — Ще ти донеса малко коняк.
— Предпочитам чаша топло мляко — отговори тихо Габриел и се уви в топлия халат. — Щом ще слезеш долу…
Натаниъл се почеса нерешително. Много рядко си позволяваше да влиза в кухнята, освен това нямаше представа как се приготвя топло мляко.
Габриел го разбра и се усмихна снизходително. В очите й почти нямаше подигравка.
— Ще дойда е теб. Сигурна съм, че огънят в кухнята не е угаснал. Там е по-топло, отколкото тук.
— И ще ми разкажеш историята на кошмара си — отвърна енергично той.
Досега Габриел бе разказала кошмара си само на двама души: на Джорджи и на Гийом. Те бяха единствените, с които бе споделяла легло през дългите, черни нощни часове, когато се надигаха спомените за дните на терора. Да разкаже на Натаниъл за мъката и болката си, това значеше да разкрие слабостта си, да разголи душата си пред врага. От друга страна, гласът на разума настояваше, че разказът за преживяното ще го накара най-сетне да повярва във враждебността й срещу страната на баща й.