Разумът взе връх над инстинктивната неохота.
— Добре, ще ти разкажа — кимна тя. — Може пак да се случи, затова е разумно да знаеш истината.
Натаниъл й подаде ръка и двамата слязоха в кухнята. Габриел беше боса, но дългият кадифен халат й стигаше до петите. Тя сложи тенджерка с мляко на печката, седла и кипна крака върху блестящата месингова решетка пред огъня. Натаниъл донесе от библиотеката гарафата с коняк.
В кухнята цареше мирна тишина, нарушавана само от тиктакането на големия часовник в ъгъла.
— Е? попита спокойно Натаниъл, когато се настани срещу нея. Габриел обхвана с две ръце чашата с топло мляко, смесено е коняк, и вдъхна дълбоко сладкия аромат.
— В началото на революцията Орлеанският лук. Мирабо, Талейран и баща ми свикаха Генералните щати, за да узаконят необходимите реформи и да помогнат на третото съсловие да спечели повече гласове. Когато нещата излязоха извън контрол, Талейран отиде в изгнание. — Тя сви рамене и придаде на гласа си лека враждебност. Натаниъл трябваше да повярва, че не желае да се застъпва за кръстника си.
— Той е хитра лисица, много по-опитен и по-далновиден от баща ми. Винаги е наясно накъде духа вятърът и усеща настроенията на широката маса. Не обича анархията, но знае как да извлича печалба от нея. За разлика от него баща ми вярваше, че хората го признават и уважават заради това, което е. Той беше твърдо убеден, че онези, които са се заклели да го подкрепят, няма никога да му сторят зло.
— Обаче терорът не прави разлика между свои и чужди — кимна Натаниъл.
— Така е — съгласи се тъжно тя. — Революцията поглъщаше собствените си фанатични привърженици със същата жажда, с която унищожаваше аристокрацията. Един следобед тълпата нахлу в къщата ни и отвлече родителите ми. Завлякоха ги направо пред трибунала, той ги осъди и още на следващия ден бяха екзекутирани… поне мама — добави бързо тя. — Видях я на една от колите, които откарваха осъдените към гилотината. Никога не узнах какво е станало с баща ми. Той изчезна в един от многото затвори и повече не чух нищо за него.
— Къде беше ти по това време? — попита спокойно Натаниъл.
— Когато родителите ми разбраха, че тълпата ще щурмува къщата, баща ми ме скри на тавана над салона. Лежах върху една от дебелите дъбови греди и никой отдолу не ме видя. — Тя вдигна поглед и обясни: — В кошмара си преживявам онзи следобед. Всъщност това не е сън, защото не е объркан и символичен като обикновените сънища. Напротив, аз виждам всички детайли, преживявам случилото се стъпка по стъпка. А след това винаги идва сцената, когато видях майка ми на една от колите с осъдени. Аз съм до прозореца на едно магазинче и тя минава по улицата под мен на път към гилотината.
Тя отпи глътка мляко и потъна в мълчание. Не беше готова да разкрие нищо повече от голия скелет на историята.
— Как избяга от Франция?
— С помощта на Талейран — отговори честно тя. — Макар че в Париж бушуваше терор, той не загуби контактите си. Вече ти казах, че той винаги успява да се справи. Талейран е и си остава опортюнист. Има приятели във всеки лагер. — Тя се загледа в огъня. — Вероятно е могъл да спаси родителите ми… всъщност не знам. Понякога си мисля, че се погрижи за мен, защото се чувстваше виновен. — Тя разтърси нетърпеливо глава. — Май не мога да си представя, че негово височество принц Беневенго изобщо е способен да изпитва чувство за вина. Твърде прагматичен е за такива емоции.
Натаниъл запомни тази забележка и я скри в едно ъгълче на мозъка си, за да я обмисли после на спокойствие.
— Какво се случи после?
— Помощниците на Талейран ме измъкнаха от Париж с рибарска лодка. Доставиха ме в Бретан и минахме Ламанша. Една сутрин ме свалиха пред вратата на семейство Дьован в Лондон — заведе ме един френски бежанец, който нямаше представа коя съм. Родителите на Джорджи видяха на входа си вцепенено от страх, потънало в дълбока тъга момиче. Благодарна съм им, че ме оставиха на мира, за да дойда отново на себе си. Приемаха търпеливо мълчанието ми, тъгата ми, капризите ми, убедени, че един ден ще приема съдбата си и ще стана част от тях. Оставиха ми достатъчно време, за да преодолея преживения ужас. Един ден наистина се събудих от вцепенението. Живях при тях, докато навърших осемнадесет години. Те са моето семейство и аз изповядвам техните убеждения.