Тя се усмихна меланхолично над ръба на чашата си.
— Нямам думи да ти разкажа какво направиха за мен. На вечеря се опитах да ти ги опиша. За мен те са най-голямото, най-обичащото, най-необикновеното семейство на света.
— Разбирам — промърмори Натаниъл, който с неловкост си спомняше киселата си, едносрична реакция на опитите й да разговоря с него на вечеря. — Аз май не се показах особено възприемчив към разказа ти, нали?
— Може да се каже. — Усмивката й стана по-широка. — Радвам се, че си възвърна чувството за хумор… доколкото при теб изобщо може да се говори за хумор. — В очите й светнаха добре познатите подигравателни искри.
Натаниъл разкаяно поклати глава.
— Майлс и Саймън често ме обвиняват в същото. Наричат ме мърморко, мрачно и капризно копеле.
— Защо си такъв? — попита сериозно Габриел и остави чашата си. — Мисля, че е редно за се реваншираш за откровеността ми. Разкажи ми нещо за себе си. — Едва изрекла думите, тя съжали за искането си. Не искаше да узнае тайните на Натаниъл Прайд. Но вече беше късно. Не можеше да оттегли въпроса си, без да събуди подозрение.
Натаниъл поклати глава и направи широк жест.
— Ти си в моята къща, споделяш моя живот. Историята е тук и можеш да я прочетеш.
— Май не разбирам тукашния език — отговори замислено тя.
Той отново поклати глава.
— Съмнявам се, мадам. Моето твърдо убеждение е, че вие владеете всички езици. Хайде да си лягаме. — Той се обърна към вратата. Габриел се усмихна облекчено зад гърба му.
— Иди да си легнеш. На мен още не ми се спи. Ще поседя малко до огъня. После ще си легна в моята стая. Не искам повече да смущавам съня ти.
Натаниъл се обърна с ръка на бравата. Огледа лицето й, вече съвсем спокойно и овладяно. Очите й срещнаха неговите съвсем открито.
— Сигурна ли си, че искаш точно това?
— Съвсем сигурна. Вече съм напълно спокойна. Кошмарът никога не ме е спохождал два пъти в една и съща нощ.
Той се поколеба още миг, после кимна, сякаш обяснението й го бе задоволило.
— Не стой твърде дълго.
— Лека нощ, Натаниъл.
— Лека нощ, Габриел. — Вратата се затвори тихо зад него.
Габриел се загледа в червеникавото сияние на огъня и протегна крака към топлината. Часовникът удари три. Цялата къща спеше и щеше да се събуди най-малко след два часа. Натаниъл също щеше да заспи скоро. Планът й беше да огледа трезора още тази нощ, но очевидно беше прекалила със страстта и бе закъсняла. Кошмарът обаче й даваше втори шанс.
Без да се колебае, тя се изправи и се запъти към вратата. Босите й стъпала се плъзгаха безшумно по каменните плочи на пода. Спря за миг в тесния коридор, който водеше към фоайето, и се вслуша да долови някакъв шум, подозрително движение. Една котка докосна краката й, когато мина покрай нея, търсейки поредната си жертва. Ушите й бяха прилепени към главата, опашката стърчеше право нагоре.
Спящата къща е изпълнена с най-различни шумове, учуди се Габриел. Скърцане, шепот, шумолене, тихо трополене, далечно хъркане… освен това чуваше биенето на собственото си сърце и шума на кръвта в слепоочията си. Катеренето по стени и прескачането на препятствия изискваха друг вид смелост. Никак не й беше приятно да обикаля нощем чуждата къща и да се рови в частната сфера на човека, с когото споделяше леглото, но беше длъжна да го направи.
Докато работеше с Гийом, никога не й липсваше смелост и сега не можеше да си позволи да се изложи. Той щеше да си помисли, че е станала страхлива!
Тя изтича на пръсти по коридора и се озова в голямото квадратно фоайе. Двукрилата врата на библиотеката беше отдясно. Влезе, затвори тихо вратата и спря за момент, за да привикнат очите й с мрака. Лунната светлина нахлуваше безпрепятствено — преди да си легнат, слугите незнайно защо бяха вдигнали завесите. Високите прозорци бяха потопени в сребърно сияние. Тежките мебели хвърляха плътни сенки върху обюсонскии килим.
Габриел извади томовете на Джон Лок от лавицата и ги сложи безшумно върху масата зад себе си. За момент остана неподвижна, втренчила поглед в сивия метален трезор, вкопан в ламперията. Опитваше се да си представи пружинките на ключалката, да проникне във вътрешността й. Отдавна беше овладяла този метод на концентрация и вярваше в ефективността му.
След малко допря ухо до ключалката и предпазливо завъртя копчето. Щракането отекна оглушително в тишината, но опитът й подсказа, че само тя го чуваше. Пръстите й овлажняха от пот, гърбът се скова от напрежение.
Габриел се изправи, раздвижи рамене и избърса ръце в халата. После отново се посвети на задачата си, очаквайки правилния шум, когато пружинките щяха да се опънат. Нощта се простря безкрайно дълга в тихото, огряно от лунната светлина помещение. Внезапен порив на вятъра удари голите клони на близкото дърво в прозореца и сърцето на Габриел спря да бие. Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои, и продължи трудната манипулация.