— Готово, направих го! — прошепна доволно тя, когато пружинките щракнаха. Отвори предпазливо вратата на трезора и огледа съдържанието му. Тайните на английския резидент лежаха в ръцете й.
Отново изтри влажните си ръце в халата и извади купчина документи. Нямаше представа какво ще намери, но в никакъв случай не беше очаквала безкрайни редици от числа, топове пшеница с различни цени и сметки за ремонтите на арендаторските къщи.
Разочарована до дън душа, тя върна документите в трезора и го затвори. Отново беше там, откъдето бе започнала. Обърна се да вземе книгите от масата и нещо привлече вниманието й към килима. Осветена от лунен лъч, върху една красива шарка лежеше сребърна нишка.
Наведе се да я огледа. Дълъг сребърен косъм. Тя се вцепени, в главата й нахлуха няколко предположения, по истината беше очевидна. Натаниъл беше отворил трезора, тя го бе видяла. Сигурно косъмът е паднал тогава…
Ами ако не е било случайност? Косъмът беше стар трик. С него опитните хора установяваха дали някой се е опитал да ги шпионира. Възможно ли беше Натаниъл да я подлага на изпитание?
Разбира се, че беше възможно! Той беше резидент, най-смелият, най-опитният агент в цяла Англия. Поне така твърдяха Талейран и Фуше. Значи нарочно й беше разкрил мястото на трезора!
Дяволите да го вземат! Този мъже беше рафинирана, дяволска, коварна, недоверчива змия! Сега тя трябваше да върне косъма на мястото му.
Цялата мъчителна процедура по отварянето на ключалката започна отново. Габриел отказваше да мисли колко време е прекарала в библиотеката… или да се пита дали Натаниъл наистина е заспал… или да се замисли над възможността някой да влезе и да я види.
Най-сетне вратичката на трезора се отвори отново и Габриел вдигна косъма от килима. Къде да го сложи? Горе или отстрани?
По дяволите! Откъде да знае? Всъщност това нямаше значение. Щом Натаниъл отвореше вратичката, косъмът щеше да падне, точно както се бе случило с нея. Той нямаше да разбере къде точно е бил, но щеше да се убеди, че е бил на мястото си в трезора.
Нямаше избор. Мушна бързо косъма между вратичката и горния ръб на касетката и затвори. Изтри металната повърхност с дългия ръкав на халата, за да не останат някакви петна и отпечатъци от пръсти. Тогава се сети, че Натаниъл може да е използват фина пудра, и куражът я напусна. Ако беше така, тя бе загубена.
Не виждам никакви следи от пудра, а и няма смисъл да си блъскам главата, каза си решително тя и върна книгите на етажерката. Огледа стаята и когато стигна до часовника, едва не извика от учудване. Цялата безполезна операция й бе отнела не повече от половин час.
Бунтовният й дух се възпротиви на представата, че ще си отиде с празни ръце. Оставаше заключеното чекмедже на писалището. Начинанието беше много по-просто, а вътре вероятно бяха прибрани интересни документи.
Габриел скочи и изтича до писалището. Ножчето за хартия си беше на мястото. Тя се настани на тежкото кресло и мушна острието между горния ръб на чекмеджето и плота на писалището, опипвайки за шаржира на ключалката. След като го намери, лесно го натисна с върха на ножа и ключалката щракна. В чекмеджето имаше пакетче писма, вързани с черна панделка.
Габриел прехапа устни. Резидентът на английското разузнаване не би вързал скъпоценните си тайни с черна панделка. Това бяха лични документи.
Само за да е сигурна, тя извади писмата и развърза панделката.
Любовни писма. Най-личното нещо на света. Кореспонденцията между Натаниъл Прайд и тогавашната му годеница Хелън. Габриел не посмя да прочете нито дума. Не очакваше да се сблъска с нещо толкова интимно.
Изведнъж фините косъмчета на тила й настръхнаха, кожата на главата й изтръпна предупредително. Не чуваше нищо, но беше уверена, че някой се приближава. Кръвта замръзна във вените й. Хвърли писмата в чекмеджето, черната панделка върху тях, и то затвори точно в мига, когато вратата се отвори.
— Търсих те навсякъде. Не мога да спя, ако не си наблизо. Какво правиш тук? В стаята е много студено.
Все още по халат, Натаниъл стоеше на прага и примигваше в сребърната тъмнина.
Сърцето на Габриел биеше като безумно. Откога ли я търсеше? Защо не беше чула стъпките му в къщата? Ами ако бе влязъл една минута по-рано?
— Търсех си нещо за четене — отговори тя, стана от стола, извърна се и се протегна с нарочна непринуденост. Широкият кадифен халат скри насилствено отвореното чекмедже. Отвън не можеше да се забележи нищо, но тя беше толкова нервна, че не би се учудила, ако вината й светнеше в мрака.