— О, да.
На масата та закуска се възцари потиснато мълчание. И двамата мъже бяха наясно с упоритостта и неотстъпчивостта на всички Дьован.
— Мисля, че Джорджи има право — заговори най-сетне Майлс. — Ако се разчуе…
— Моята любопитна жена изобщо не се интересува дали ще се разчуе — сряза го Саймън. — Тя иска да види Габи и да узнае какво точно става. Можеш ли да си представиш как ще реагира Натаниъл на нахлуването ни… да му се изтърсим изведнъж тримата…
— Какво? Правилно ли чух, че каза „тримата“? — попита стреснато Майлс.
— Да не мислиш, че ще тръгна без теб? — попита настойчиво приятелят му. — О, не, драги, това засяга всички ни.
— Но аз не съм женен за една Дьован — защити се Майлс.
— Натаниъл е и твой приятел, не само мой.
— Тук не става въпрос за Натаниъл, а за доброто име на Габи. Тя е твоя роднина, не моя.
— Ти си ми братовчед, следователно също имаш връзка с това „ужасно дете“.
— Това е нечувано! От всички несправедливи, необосновани, измислени роднински връзки…
— Стига приказки, млади момко. Тръгваш с нас. — Саймън отмести стола си и стана. — Не мога да позволя на Джорджи да замине сама. Две жени под покрива на вдовец — това е двоен скандал! Баща й ще ме наложи с камшика за езда!
— А ти си неспособен да укротиш жена си — укори го Майлс.
— Да, боя се, че си прав — призна Саймън и сви рамене. — Ще кажем на Натаниъл, че само минаваме оттам и го молим да ни окаже гостоприемство за една нощ. С малко повече късмет една вечер с Габи ще е достатъчна да утоли непоправимото любопитство на съпругата ми.
— Наистина ли смяташ, че Натаниъл ще се хване на приказките ни?
— Не, разбира се, че не! Но няма да ни изгони, макар че през цялото време ще мълчи и ще пухти. Няма да ни е за първи път, нали?
— Прав си — промърмори мрачно Майлс, когато вратата се затвори зад лорд Ванбруг. — Разбира се, че не, в никакъв случай. — Той огледа отново привлекателните ястия на масичката, но апетитът му беше преминал.
— О, виждам, че имаш доста работа — отбеляза Габриел, когато на сутринта влезе в библиотеката. Просторното помещение беше обляно от ярка слънчева светлина.
Натаниъл вдигна глава от писалището си и приглади назад гъстата си тъмна коса.
— Да. Депеши. Боя се, че ще трябва да си потърсиш някакво занимание, докато свърша.
Той й кимна, бутна стола си, взе няколко документа и се запъти към етажерката.
Габриел пристъпи до прозореца и се загледа с умерен интерес към настланата с плочки тераса и заскрежената морава.
Тънките косъмчета на тила й настръхнаха, като чу как Натаниъл извади от етажерката томовете на Лок и завъртя ключалката на трезора. Сега щеше да намери издайническия косъм!
Натаниъл хвърли поглед през рамо към изпънатия гръб на Габриел. Беше изчакал тя да дойде в библиотеката, за да провери трезора за подозрителни нередности.
Наведе се, нагласи ключалката, но преди да отвори вратата, отново хвърли бърз поглед назад и изруга:
— Гръм и мълния!
— Какво има? — попита спокойно Габриел и се обърна към него. Очите й не се стрелкаха насам-натам, съвършеният й тен беше прозрачен както винаги. — Да не би да забравихте комбинацията, господин резидент? — И му се усмихна с обичайната крива усмивка, която го вбесяваше и възхищаваше едновременно.
Липса на предателска реакция, реши Натаниъл. Нито следа от страх в прекрасните очи.
— Нокътят ми се закачи в ключалката — обясни той, сложи пръст в уста и внимателно отвори вратичката на трезора.
— О, ето го и Джейк! — извика зарадвано Габриел, отвори прозореца и извика името на детето. Натаниъл трепна от вика и се извърна, без да пуска вратичката на трезора. В следващия миг отново насочи вниманието си към него, но само за да види как косъмът падна на пода.
Габриел разговаряше оживено с Джейк, които стоеше пред отворения прозорец, и сякаш бе забравила присъствието на Натаниъл, който ядосано се наведе да вдигне косъма.
— Какво ще правиш днес, Джейк? — попита тя и го щипна приятелски по нослето.
— С Прими ще излезем на учебна разходка в гората — обясни послушно детето и хвърли страхлив поглед към тъмната фигура на баща си в задната част на помещението.
Гувернантката стоеше зад момчето, потръпваше нервно и кършеше ръце в тънки бели ръкавици.
— Хайде, Джейк, да вървим, недей да пречиш на дамата.
— Изобщо не ми пречи — увери я Габриел. — Какво събирате по време на учебните разходки?
— Нищо не събираме — отговори учудено Джейк. — Само гледаме.
— О! — Габриел не знаеше какво да каже. Когато излизаха сред природата, децата на Дьован събираха какво ли не: насекоми, охлюви, цветя, пеперуди… Тя излизаше с удоволствие с тях и веднага се зарази от събирателството. Гледането беше доста скучна задача за едно шестгодишно момче.