— Не искаме да носим мръсни неща в учебната стая — обясни мис Примър.
— Да, това е разбираемо — кимна Габриел.
— Бавачката не иска да ги нося и в детската стая — допълни Джейк с крива усмивка. — Казва, че и без това влизат предостатъчно мухи и други насекоми.
— Хайде да вървим, Джейк. — Гувернантката улови ръката на момчето. — В единайсет трябва да сме отново тук, защото имаш час с глобуса. Тази вечер негово благородие ще иска да узнае какво си научил за океаните.
Живостта на Джейк угасна и той погледна страхливо под ръката на Габриел, която държеше прозореца. Когато баща му не реагира, малкият послушно хвана ръката на гувернантката си и се сбогува с Габриел.
Тя проследи с поглед детето и жената, които вървяха с бързи крачки по моравата към входната алея, и затвори прозореца. Ако продължават с това темпо, няма да видят нищо интересно, мислеше си тя.
После се обърна отново към Натаниъл, с ведра усмивка на устните, която не издаваше нищо от бурята, бушуваща в гърдите й.
Той затвори трезора и вдигна поглед към нея. Очите му бяха тъмни и загадъчни.
— Как мрачно гледаш — отбеляза небрежно тя, макар че пулсът й беше ускорен до непоносимост. — Какво те тревожи? Имаш ли нещо против, че си поговорих с Джейк?
— Не — отговори кратко той, седна отново зад бюрото си и загърна следващия документ.
— Няма да ти преча — продължи Габриел. — Виждам, че имаш много работа.
Дали се бе издала? Беше й невъзможно да си извади някакви заключения от държанието на Натаниъл. Той изръмжа нещо неразбрано и потопи перото в мастилницата.
— Питах се… — започна отново тя — О, извинявай! Не исках да ти попреча. — Обиколи помещението, изтупа няколко възглавници, подреди списанията на масичката и си затананика нещо, докато си блъскаше главата как да разбере истината. Може би трябваше да заговори направо по темата шпионаж, за да получи някакъв знак. — Питах се дали имаш агенти във всеки град на континента.
— В повечето. — Натаниъл не вдигна поглед от документите си и отговори с рязко нетърпение.
Габриел се направи, че не го е разбрала.
— Предполагам, че си разположил свои хора във всички стратегически важни кралски дворове. Имаш ли човек, който да е близо до Талейран? Или в салона на мадам Дьо Стат?
Натаниъл стисна устни.
— Закуси ли вече?
— Още не. А ти?
— Да.
— Хмм. Въпреки това не си станат по-разговорлив. Защо не искаш да поговориш с мен? Мислех, че мразиш разговорите само на масата за закуска.
— Нямам нищо против разговорите, но не понасям празните приказки.
Габриел изсвири тихо през зъби.
— Стрелата улучи!
— Съмнявам се, мадам — отвърна сухо той.
Габриел продължи със същия ведър тон:
— Някога поемал ли си конкретни задачи? Или водачът винаги стои в центъра на мрежата? Той е, така да се каже, умната глава, която направлява развитието на нещата. Питам се как ли се чувстваш, когато изпращаш хората на опасна мисия, а ти самият не се излагаш на риск.
— Не мислиш ли, че прекаляваш с въпросите? Хайде, върви да закусиш. — Натаниъл упорито не вдигаше поглед от документите си.
— Наистина ми е трудно да намеря подходяща тема за разговор — оплака се тя. — Децата и детството са табу. Работата ти е абсолютно забранена. Всяко предположение за причините, които са те направили такова раздразнително копеле, се наказва строго. Вече започвам да се питам как при това положение мога да изпълнявам светските си задължения на учтива гостенка.
Натаниъл рязко вдигна глава, но не каза нищо. Очевидно размисляше. След минута на лицето му изгря една от редките му усмивки.
— Има само една приемлива тема, Габриел. Учудвам се, че още не си се сетила за нея.
— Така ли? — Инстинктът й подсказа, че всичко беше наред. Не бе паднала в капана му. Устните й се накъдриха в усмивка и тя се запита тайно дали той знаеше каква власт придобива над нея с нежността, която толкова пестеше.
— Имам предвид секса — обясни той без заобикалки. Очите му се присвиха, но усмивката остана. — Знаеше ли, че под дясната си гърда имаш възхитителна сбирка от лунички, почти с формата на цветче… Същото цветче от лунички видях и на дупето ти и бях омагьосан. Струва си да огледам двете места по-обстойно и смятам…
— Натаниъл! — извика протестиращо тя, но искрите в очите й я изобличаваха в лъжа.
— Иска ми се да можех да доставя отнякъде ягоди — продължи той.