— Сигурно не би трябвате да питам — или поне не преди закуска, но все пак: защо искаш ягоди? — Изведнъж коленете й се разтрепериха и тя приседна на облегалката на дивана.
— Представих си нещо — обясни с равен тон той. — Ще напълня пъпчето ти с шампанско и ще сложа вътре една ягода.
Крайниците й се усещаха като разтопено масло, плътта между бедрата й пулсираше.
— Цял лен ли ще работна?
— Не, ако сега ме оставиш сам.
— Обещание ли е това?
— Възможно е… А сега си върви. Моля те!
— Разбира се, сър. — Тя се запъти към вратата, опитвайки се да се овладее.
— Габриел?
— Какво има, сър?
— Надявам се до следобед да ти хрумне някакъв зимен плод, който да замени ягодите.
— А шампанското?
— В избата ми има няколко каси от много добра реколта.
Габриел погледна с облекчение благородната глава, наведена над документацията. Все едно обсъждаха менюто за вечеря. Натаниъл Прайд беше труден, раздразнителен, аскетичен мъж, но тези качества не се отразяваха на чувствеността му.
— Тогава до следобед, милорд.
— До следобед, графиньо.
Тя затвори вратата и се запъти към малката стая за закуска зад стълбата, готова да запее. Насред път обаче спря рязко и хукна нагоре по стълбата, докато се озова на височината на портрета. Трябваше отново да види лейди Хелън Прайд.
От платното я гледаха мило усмихнати очи, ъглите на меката уста бяха извити леко нагоре. Какво е знаела Хелън за ненаситната чувственост на съпруга си? За непогрешимия му инстинкт? За умението му да възбужда и да доставя удоволствие на жената?
Желанието прониза тялото й като светкавица и тя пое шумно въздух. В писмата, които бе видяла през нощта, нямаше думи на дива страст Натаниъл беше използвал нежни, мили слова, за да опише усмивката на Хелън, мекотата на очите й, нетърпението си двамата най-сетне да заживеят заедно като мъж и жена. Това бяха думи на дълбоко влюбен мъж, който внимава много да не каже или направи нещо, което може да уплаши или нарани любимата му.
А отговорите на Хелън… за съжаление Габриел не бе прочела нито едно нейно писмо. Достатъчно лошо беше, че надникна в писмата на Натаниъл. За нищо на света не би се ровила в интимните чувства на една абсолютно непозната жена, която на всичкото отгоре вече не беше между живите.
Габриел рязко обърна гръб на портрета и отново се запъти към стаята за закуска. Връзката между Натаниъл и Хелън беше опасна територия. По-добре да я избягва. Същото важеше за отношенията между бащата и сина.
Оказа се изключително трудно да спази решението си, когато малко преди обяда от библиотеката излезе мис Примър Лицето й изразяваше пълно стъписване, долната й устна трепереше и тя притискаше към устата си кърпичка.
Габриел, която тъкмо се връщаше от дълга разходка в овощната градина, където беше отишла да размишлява с какво да замести ягодите, я изгледа загрижено.
— Какво ви е, мис Примър? Какво ви разтревожи? — Погледът й се устреми към затворената врата на библиотеката. Очевидно гувернантката беше имала разговор с работодателя си.
— О, скъпа графиньо… колко мило от ваша страна… Работата е там, че… Аз, естествено, знаех, че това трябва да стане… Негово благородие беше много великодушен… отлични препоръки, едномесечно възнаграждение… но аз… О, господи, ако знаете колко се тревожа…
Тя замълча смутено, изтри очите си и изпъна крехките си рамене.
— За бога, говоря като по книга изрече тя с патетично достойнство. — Не ми обръщайте внимание, уважаема графиньо. Просто преживях шок, а не бях подготвена за него… Мислех, че ще остана тук още две години… ала негово благородие знае кое е най-доброто за момчето.
— Точно там е въпросът. — Габриел махна с ръка. — Елате в стаята ми, мис Примър. Ще изпием по чаша шери и ще ми разкажете всичко на спокойствие. — Тя хвана гувернантката под ръка и я поведе нагоре по стълбата, без да обръща внимание на слабите й протести.
Мис Примър си позволи да седне на предложеното кресло, Габриел сложи в ръката й чаша шери и енергично й нареди да го изпие.
— Негово благородие ми каза, че възнамерява да назначи домашен учител — започна без заобикалки тя, след като се настани на пейката под прозореца.
— Да… аз, разбира се, знам, че така трябва да бъде… Но не мислех, че ще стане толкова внезапно. Джейк е още толкова малък… и толкова плах… Ще бъде много по-добре, ако остана още известно време при него, поне докато свикне с новия учител.
— Значи лорд Прайд иска да ви уволни веднага щом пристигне домашният учител? — Габриел не се опита да скрие неодобрението си. Вярно, че това не я засягаше, но все пак…
Мис Примър кимна, отново изтри очите си с кърпичката и отпи голяма глътка шери.