— Негово благородие е много щедър и аз нямам причини да се оплаквам, графиньо, но наистина мисля, че Джейк има нужда от време, за да свикне с новото положение.
— И аз мисля така. — Габриел се облегна на рамката на прозореца и леко извъртя глава, за да гледа към реката. Мис Примър не се оплакваше от собствената си съдба, но и нейното положение не беше лесно: тя беше вече на възраст и никак нямаше да й е лесно да си намери нова работа, въпреки отличните препоръки и едномесечното възнаграждение. Животът на гувернантката наистина не беше лек. Толкова години се беше грижила самоотвержено за момченцето и сега…
— Имам една омъжена сестра — продължи мис Примър, сякаш бе прочела мислите на събеседницата си. — Ще остана известно време при нея, докато си намеря ново място. Ще се грижа за къщата, ще уча децата, така няма да има нужда от бавачка.
— Вероятно сте права — каза Габриел. Сигурно щяха да се отнасят с нея като с бедна роднина, която трябва да заслужи леглото и храната си.
— Много ме е страх за Джейк — започна отново мис Примър. — Не знам как да му кажа.
— Това е задача, която трябва да поеме лорд Прайд — отговори твърдо Габриел.
— О, но той сигурно очаква аз да кажа на детето… всъщност не, не исках да кажа това. Лорд Прайд сигурно очаква аз да подготвя Джейк за промяната.
— Въпреки това смятам, че не бива да му казвате нищо. Послушайте ме, моля ви. Приемете съвета ми — настоя Габриел и напълни отново чашата на гувернантката.
— О, много сте любезна… не, не, благодаря. Зави ми се свят… Не съм свикнала да пия, нали разбирате.
Бузите на добрата Прими бяха зачервени, очите й блестяха.
— Време е да вървя в учебната стая. Джейк трябва вече да е привършил обяда си. — Мис Примър стана и се олюля. — Велики боже — пошепна тя и се хвана за ръба на масата. — Бяхте много мила с мен, графиньо.
Габриел поклати глава.
— Не си струва да говорим за това. — Тя придружи мис Примър до вратата. — Моля ви, не казвайте нищо на Джейк засега.
Мис Примър я погледна с надежда.
— Смятате ли, че е възможно негово благородие да размисли?
— Не знам — отговори честно Габриел. — Но може би ще размисли поне за оставането ви тук, докато Джейк свикне с новия учител.
Гувернантката излезе, доста по-спокойна отпреди, а Габриел се върна на мястото си до прозореца. У малкия Джейк имаше нещо, което я трогваше до дън душа. Може би й напомняше за собствените й детски години — и тя като него беше сама, уплашена и объркана. Джейк не беше сираче, но растеше без майка, а връзката с баща му беше, меко казано, трудна. Много скоро трябваше да загуби своята най-голяма опора — гувернантката, която го обичаше и на която винаги можеше да разчита. В неговия живот нямаше да има едно малко странно, но изпълнено с обич семейство Дьован, което да заеме мястото на мис Примър, а само един домашен учител и жестоката реалност на училището.
От момчетата в семейство Дьован Габриел знаеше достатъчно за условията в така наречените елитни училища и беше уверена, че крехкият Джейк може да не оцелее физически, да не говорим за емоционално.
Защо Натаниъл не разбираше това? Не, той явно го виждаше и се опитваше да се справи по свой начин. Това беше причината за внезапното уволнение на гувернантката. Това беше подготовка за запознаването на Джейк с произвола, строгостта и твърдостта…
— Надявам се, че тази сутрин си дала воля на фантазията си.
Това беше гласът на Натаниъл — другият му глас, който придружаваше възбуждащите му нежности. Габриел обърна глава към свързващата врата, където стоеше Натаниъл само по риза и разкопчаваше маншетите си.
— Плодови бонбони — изрече задъхано тя и прогони всички мисли за бъдещето на детето.
— Плодови бонбони? — Той вдигна вежди и нави ръкавите си.
— Захаросани сливи и бадеми — обясни тя. — Перфектно допълнение към шампанското.
Натаниъл кимна бавно.
— Да, мисля, че ще стане. — И направи широк подканващ жест към своята стая. — Ще позволите ли да ви поканя, мадам? — Кафявите очи светеха, на устните му играеше радостна усмивка.
— С удоволствие, сър. — Габриел мина покрай него и той затвори вратата. — Господи, ти си подготвил всичко! — учуди се тя, като видя наредената маса под прозореца. — Цели две бутилки шампанско!
— Планирах дълъг следобед.
— Обаче няма плодови бонбони — отбеляза нацупено тя. — Шунка и студено пиле, но не виждам захаросани сливи.
— Затова пък има грозде от оранжерия — каза той и й посочи прекрасния тъмночервен грозд на сребърна табличка.
— Очевидно нямате нужда от моята фантазия, лорд Прайд — пошепна тя и проследи със замиращо сърце как той разполови едно гроздово зърно със зъби.