— Двама души мислят по-добре от един — отвърна той. — След малко ще позвъня да ни донесат захаросани сливи, но сега искам да отвориш уста. — И поднесе гроздовото зърно към устните й.
Мушна зърното в устата й и се засмя, когато езикът й го обхвана, за да вкуси сочното, хладно месо.
— Ще получиш всичко, което искаш — пошепна той и я прегърна.
— Най-много ми харесаха захаросаните бадеми — заяви Габриел и потопи един бадем в своята чаша с шампанско. — Комбинацията от сочна ядка и резливо шампанско е много специална. Какво ще кажеш?
— Не мисля, че ще понеса още една хапка — промърмори Натаниъл и изстена сладостно под милувките на езика й, докато тя облизваше шампанското от вдлъбнатинката на пъпа му. Габриел сипа още малко шампанско в пъпа му и допирът с хладните капки предизвика нов стон.
— Не мърдай, защото ще го излееш — заповяда тя. Той се подчини, но тялото му се разтърси от весел смях.
— Сега ще опитам зърно грозде — реши Габриел и откъсна най-голямото зърно от черния грозд. — Само за да опресня спомена. — Тя мушна зърното между устните си и засмените й очи задържаха погледа му за миг, преди да сведе глава.
Натаниъл усети тежестта й върху бедрата си, дъха й върху кожата си, червените къдрици помилваха корема му. Без да бърза, Габриел потопи зърното в шампанското. Капещият плод се плъзна по гърдите му, докато лицето й се наведе над неговото.
Натаниъл отвори уста и затвори очи. Габриел приближи уста до неговата и внимателно мушна зърното между устните му.
— Искаш ли и една захаросана слива? — Палецът й нежно очерта устата му. Очите й грееха от задоволено желание.
— Ако се опитваш да мобилизираш остатъците от енергия в тялото ми, боя се, че усилията ти са напразни — въздъхна той, зарови пръсти в разкошната й грива и отдалечи главата й от своята. — Ти изчерпа докрай мъжката ми сила, малка бандитко.
Габриел се изкиска доволно, надигна се и се намести на бедрата му като на седло.
— Мисля, че не съм готова да се предам толкова лесно.
— Милост! — извика през смях той и улови ръцете й, които бяха започнали сръчен масаж. — Не е ли по-добре да полежим тихо един до друг и да си починем?
— Щом така желаеш — отговори с готовност Габриел и легна до него. — Но не бива да забравяш, че не аз капитулирах първа.
— Ти не правиш почти нищо. Цялата работа остава за мен — настави Натаниъл и сънено плъзна ръка по гърба й, когато тя се сгуши в него.
Габриел целуна ръката и рамото му, наслаждавайки се на соления вкус на кожата му.
— Не мислиш ли, че Джейк ще свикне по-лесно с домашния учител, ако мис Примър остане още известно време тук? — Тонът й беше подчертано небрежен. Палецът й се плъзгаше изкусително по ухото му.
— Нали се бяхме разбрали, че няма да говорим за Джейк. — Гласът на Натаниъл прозвуча приглушено — очевидно се опитваше да се справи с надигащия се гняв. Ръката, която я милваше, се отдели от гърба й и тя усети студ.
Габриел не се отказа, макар да знаеше, че рискува да се скарат сериозно. Всъщност нямаше намерение да говори с него точно сега, но дългата интимност на следобеда бе притъпила естествената й предпазливост и думите бяха излезли от устата й, преди да помисли.
— Питам се само дали си обмислил всички аспекти — каза тя и го целуна по ухото.
— Не го прави, Габриел. — Натаниъл рязко извърна глава. — Не ми харесва.
— Кое не ти харесва — да те целувам по ухото или да говоря за Джейк?
Вече нямаше връщане назад!
— Последното заяви той. — Джейк не те засяга. Нямаш право да се месиш в семейните ми дела само защото… само заради това, което правихме цял следобед.
— Доколкото знам, това се нарича любовна игра. — Габриел седна в леглото. — Нямам намерение да си позволявам дързости. Но винаги е добре да погледнеш на нещата и от друга гледна точка, а в това отношение ти си… как да кажа… малко късоглед.
Натаниъл изпухтя пренебрежително.
— Ще ти бъда много благодарен, ако не обсъждаш личните ми дела с персонала, докато се намираш в моя дом.
Габриел преглътна мъчително. Това ли беше направила?
— Мис Примър беше много развълнувана. Само я попитах какво е станало. — Тонът й беше предупредителен, но Натаниъл не го забеляза.
— И тя се е възползвала от случая да изплаче мъката и тревогата си в чувствителното ти ухо, вероятно с надеждата, че ще използваш влиянието си в някой от моментите на слабост.
Габриел потрепери.
— Мис Примър не се надява на нищо такова. Тя не е от хората, които използват другите за свои цели. Бедната жена…
— По дяволите! — Натаниъл престана да сдържа гнева си. — Бедната жена, точно така! Ти си повярвала на хленченията й и сега гледаш на мен като на строг, безмилостен работодател, който изхвърля нещастното същество на улицата като непотребна вещ и…