Тя стоеше неподвижна, неспособна да се помръдне, пленница на непоносимата болка, и чакаше мъката й да се уталожи и да отстъпи място на пречистващия огън на гнева. Само гневът можеше да прогони емоциите й с подлудяващата сила на отмъщението.
О, да, тя щеше да си отмъсти на Натаниъл Прайд и на неговите тайни служби. Щеше да избере най-необичайната форма на отмъщение, която да я задоволи. Щеше да използва и да манипулира човека, заповядал убийството на любимия й, и той никога нямаше да узнае, че именно тя го е направила на глупак. А може би щеше да му го каже… някой ден… за да се наслади на унижението му.
Отново спокойна, Габриел изми лицето си, сложи на очите си тампони със студена вода, за да премахне зачервяването и подутините. Тенът й бързо си възвърна обичайната прозирна бледност.
Тя седна на любимото си място до прозореца и подреди мислите си. След като не намери нищо в трезора, бе стигнала до заключението, че Натаниъл е прибрал на сигурно място най-важните документи. Логично беше да се предположи, че не ги държи разхвърляни по цялата къща. Вчера, когато замина по работа в Саутхемптън, тя претърси основно писалището, където той водеше кореспонденцията си и сметките на имението. Търсенето не даде резултат, но това съвсем не означаваше, че там няма нищо — дори най-опитните шпиони не винаги намираха желаните документи. Този следобед бе претърсила другото обещаващо успех място, където се натъкна на златна мина. Каква ирония на съдбата: тъкмо предпазната мярка на Натаниъл с пудрата я бе насочила към скривалището! Освен това, след случилото се в библиотеката, тя си отваряше очите на четири.
Тихо чукане на вратата възвести за редовната вечерна поява на Джейк. Момчето изглеждаше необичайно весело, но причината за радостната му възбуда не подобри настроението на Габриел.
— Татко има много работа е управителя и тази вечер не ме иска в библиотеката — разказа възбудено детето. — Значи имаме време и можете да ми разкажете някоя истинска история!
Габриел се засмя и го прегърна.
— Каква история предпочиташ?
Джейк наклони глава и набръчка чело, за да размисли. В такива моменти приличаше досущ на Хелън от портрета, но друг път определени движения, накланянето на главата или някой дребен жест й напомняха с тревожна интензивност за Натаниъл.
— Искам да чуя пак историята как вие с Джорджи и Кин сте яздили бика с кривите рога, как той полудял от страх и ви хвърлил в живия плет с тръните.
— Но ти я знаеш вече наизуст! — засмя се отново Габриел.
— Да, но искам пак да я чуя. — Джейк пъхна палец в устата си и се облегна на нея.
Децата винаги се утешават с познатото, каза си Габриел и започна да разказва. Всеки път добавяше нови, интересни подробности, за да направи историята по-увлекателна.
Чу как вратата към спалнята на Натаниъл се отвори и затвори. Чу стъпките му по голия дървен под. Чу шума от отварянето на чекмедже, последван от изтеглянето на резе. Сърцето й заби ускорено, но гласът й остана напълно спокоен и разказът й не спря нито за миг. Почувства как малкото момче до нея се скова за миг, когато усети присъствието на баща си в съседната стая, но бързо се отпусна.
Натаниъл отвори свързващата врата и се облегна на касата, за да огледа мирната сцена, докато развързваше вратовръзката си.
Габриел впи поглед в тесните, дълги пръсти, които развързваха белия лен, и по кожата й пробягаха тръпки. Близостта на стройното, атлетично тяло събуди в слабините й пулсиращо желание и тя изпита приятна възбуда, сякаш ръцете му наистина я милваха и той я покриваше с тялото си. Само преди десет минути изпитваше към този мъж смъртоносна омраза, а сега мислеше само за сливането на телата им.
— Натаниъл. — Въпреки бурята, която бушуваше в гърдите й, тя успя да го поздрави с безлична любезност и притисна момчето до себе си, усетила страха му. — Още малко, и историята ще свърши. Как мина следобедът?
— Беше доста изнервящ, но мисля, че постигнах добър резултат — отговори той. — Не е ли време да си лягаш, Джейк?
— Още не познавам часовника — призна с треперещ глас момчето и устреми големите си кафяви очи към лицето на бащата.
Натаниъл не отговори веднага. Беше като замаян от интимността на гледката. Габриел беше необичайно мека и нежна, истинска майка, и Джейк явно бе запленен от нея. Как бе могъл да я обвини, че й липсват женственост и нежност? Колкото повече узнаваше за нея, толкова по-малко я познаваше.
— Мис Примър не се ли опита да те научи? — попита той след известно време.
— Справям се, но не много добре — отговори Джейк и се размърда неловко на мястото си. Както винаги, с появата на баща му атмосферата в стаята се бе променила. Габи бе станала различна от преди и той имаше чувството, че в гърдите й се е надигнал гняв. Джейк не обичаше, когато хората се гневяха. Когато готвачката ругаеше слугинята Хети и тя плачеше, той също беше готов да заплаче и стомахът му се свиваше на топка. И сега беше готов да се закълне, че нещо не е наред. Въпреки това Габи се усмихваше. Баща му не отговори на усмивката й, но Джейк и без това не го беше виждал да се усмихва.