— Е, мисля, че е време да се научиш — каза Натаниъл с поглед към големия стенен часовник над шезлонга. — Сега е малко преди шест.
— Да, сър — прошепна Джейк със сведена глава. Освободи се от ръката на Габриел и стана от дивана.
— Не искаш ли да чуеш края на историята? — попита Габриел и улови ръката му.
Джейк хвърли бърз поглед към баща си и отново сведе глава към обувките си, шепнейки нещо неразбрано.
— Хайде, разкажи му историята докрай — рече рязко Натаниъл. Изведнъж се бе почувстват като човекоядецът от приказката, който разпространява атмосфера на мрак и униние. Всеки щеше да си помисли, че той се забавлява с това, да прави детето нещастно. Защо, по каква причина всяка дума, която казваше на детето си, звучеше фалшиво? И той ли беше гледал баща си с такъв страх? Може би, защото имаше много по-сериозни основания от Джейк.
Натаниъл разтърси глава, за да се отърве от неприятните мисли.
— Преди вечеря непременно трябва да се изкъпя, Габриел. Ще се срещнем след половин час в библиотеката.
Тя кимна утвърдително и отново настани Джейк до себе си. Погледът на детето се устреми към баща му и Натаниъл, без да съзнава какво прави, пристъпи към него и несръчно помилва главичката му.
— Лека нощ, Джейк.
Милувката толкова стресна момчето, че то загуби ума и дума. Макар че не чу отговор, бащата се оттегли в стаята си и затвори вратата.
Това вече ми харесва, каза си доволно Габриел и продължи да разказва. Тя ненавиждаше Натаниъл, но това чувство беше от тъмния свят на шпионажа и нямаше нищо общо с отношението между него и сина му. Ако беше в състояние да предизвика някои положителни промени и да създаде малко топлина в тази къща, щеше да го направи.
Натаниъл стоеше зад затворената врата на стаята си и замислено търкаше брадичката си. Погледът му се отправи към скрина. Още с влизането си в стаята го бе проверил внимателно. Финият пласт пудра беше непокътнат. По втория трезор, който се намираше под леглото му, също не се виждаха следи от покушение. Никой не можеше да го намери без основно претърсване на стаята и без да премести масивното легло с балдахин. Габриел със сигурност не можеше да го помръдне сама.
Натаниъл хвърли поглед през рамо към затворената врата и кимна замислено. Засега имаше впечатлението, че Габриел наистина е това, за което се представя. Но за да бъде напълно спокоен, беше нужно да изясни още едно нещо. Трябваше да претърси вещите й. Щом Джорджи Ванбруг изпрати останалия й багаж, той щеше да се заеме за работа и едва тогава — ако претърсването не дадеше резултат, можеше да размисли сериозно за приемането й на работа в тайните служби.
Тази вечер тя беше по-предизвикателна в любовната игра, отколкото предишните, и макар че реагира страстно, Натаниъл усети как в гърдите му се надига лека несигурност. Габриел беше толкова буйна, че той го схвана като знак на отчаяние. Глупости, сигурно си въобразявам, каза си ядно той. Любовницата му просто се беше разчувствала, нищо повече. А по-късно, когато и двамата достигнаха върха на блаженството и дойде моментът на тиха, споделена интимност, той забрави напълно гризящите го съмнения.
Габриел се опитваше да победи безпокойството в сърцето си, като концентрира цялото си внимание върху страстта. Повтаряше си, че днешното й откритие не променя нищо, че го само е потвърдило нещо, което тя отдавна е знаела. Но който и да беше Натаниъл Прайд… каквото и да беше направил… нищо не можеше да намали силата на взаимната им страст. Страст, която стигаше почти до мания. И която щеше да й помогне да си отмъсти.
На следващата сутрин Габриел се събуди по корем, тежестта на Натаниъл притискаше тялото й върху матрака.
— Утро ли е вече? — промърмори тя и вдигна ръце над главата си. В същото време опря пръстите на краката си в таблата на леглото и се протегна доволно под тялото на любовника си.
— Ммм…
— Какво правиш? — Тя се изви под него и стисна бедра в привидна съпротива.
— Познай. — Той захапа крайчето на ухото й и енергично мушна коляно между затворените й бедра.
— Ами ако не се бях събудила?