— Това би било смъртна обида.
Габриел се протегна още веднъж и се поддаде на енергичния натиск на възбудената му плът.
След половин час, когато зимното слънце вече изпълваше помещението, Натаниъл неохотно отметна завивките и стана от леглото. Огледа доволно Габриел, която все още лежеше по корем, заровила лице във възглавниците. Наведе се и очерта с пръст линията на гръбнака й, после плъзна пръсти по стегнатото дупе.
— Очертава се прекрасен ден. Ако не замръзне и се появи благоприятен вятър, можем да покараме лодка по реката. Какво ще кажеш?
— Ама разбира се! — Габриел беше въодушевена. — Ще ме научиш ли да управлявам платната?
— Ако желаеш. — Натаниъл се засмя безгрижно и Габриел го погледна учудено. — Ще бъдеш ли търпелива ученичка?
— Това зависи изцяло от учителя, сър. — Тя се претърколи по гръб и примигна многозначително. — Мисля, че търпението не е от силните ти страни… Идеята да ме учиш май не е особено добра.
— О, мисля, че ще те изненадам — засмя се отново той. — Моят начин на действие не винаги може да бъде предсказан.
— Е, добре, изненадай ме.
— С удоволствие, мадам. — Той се наведе и целуна зърната на гърдите й, кимна самодоволно, когато те щръкнаха под милувката на езика му, махна й весело и напусна стаята в най-добро разположение на духа.
Този непознат Натаниъл се запази през целия ден. Прекрасен компаньон, човек с чувство за хумор, който мислеше единствено за нейното удоволствие. Прояви невероятно търпение, докато я научи да вдига платната, да управлява платноходката по вятъра, да изчаква удобния момент, за да обърне.
Двамата плаваха дълго по реката, няколко пъти завиха по изкуствените канали в плодородните низини, но не рискуваха да навлязат в устието на Солент. Беше студено и освежаващо и през целия ден тъмният свят, управляван от недоверие, сметка и предателство, беше много далече от тях.
Към обед двамата вързаха платноходката на самотен кей в края на низината и се запътиха напряко през поляните към гостилница, покрита със сиви плочи. Рибарите в кръчмата поздравиха Натаниъл сърдечно, без излишни церемонии. Разговорът се водеше непринудено и прямо, което безкрайно изненада Габриел — все пак лорд Прайд беше земевладелец, а тези хора бяха негови арендатори. Мъжете не й обърнаха особено внимание и тя заключи, че в тази кръчма обикновено не се допускаха жени.
Доволна от почивката, тя седеше пред буйния огън, пиеше портър и си хапваше сочен месен пастет. След него изяде голямо парче чедър, мариновано с лук. Натаниъл бе свалил жакета си и сега седеше с навити ръкави на ризата на висок стол пред тезгяха, вдигнал единия си крак на щангата. Разговорът се въртеше все около приливите и отливите, капризите на вятъра и възможностите за риболов.
Внезапно Габриел се запита какво ли щеше си помисли Джейк, ако можеше да види баща си в този момент. Натаниъл беше длъжен да научи сина си да управлява платноходка и да лови риба. Той трябваше да представи момчето на местните хора и да му покаже как непринудено общува с тях.
Тя протегна крака към огъня и затвори очи.
— Ела, поспаланке. След един час започва отливът и ако не побързаме, ще се озовем на сухо. — Натаниъл застана между нея и огъня, блокира топлината с тялото си и облече палтото си.
— Какво значи на сухо? — попита Габриел и се прозя сладко.
— Страната, която е в сянката на вятъра — отговори той и я издърпа да стане. — И без това ще е трудно да отблъснем лодката от брега, а когато започне отливът, може да се наложи да я теглим на ръце по канала и да затънем в тинята.
— Много приятни перспективи — Габриел го последва неохотно навън. Следобедът беше доста студен. Върнаха се при лодката.
— Денят беше великолепен. — Когато късно следобед завързаха лодката до кея на имението, Габриел беше в приповдигнато настроение. Дари Натаниъл с нежна усмивка и мушна ръката си в неговата. Той се наведе и я целуна но върха на носа.
— По изключение днес беше учудващо кротка спътница.
— Кротка? Аз?
— Да, ти — кимна сериозно той. — И ще си получиш наградата, когато… Кой, по дяволите, ни е дошъл на гости?
Той спря на алеята, която водеше към страничния вход на къщата и към старата оръжейна винаги минаваше по нея, когато влизаше в къщата откъм реката. От мястото, където бе застанал, кръглото площадче пред главния вход се виждаше съвсем ясно. Пред парадното стълбище бе спряла карета. Конете пръхтяха и от ноздрите им се издигаха кълба дим. Слугите, ръководени от Бъртрам, разтоварваха багаж от покрива на каретата, а мисис Бейли чакаше на входа, за да поздрави новодошлите.