— Честно казано, не те разбирам. — Късно след вечеря Саймън ходеше напред-назад в библиотеката и обичайната му веселост бе отстъпила място на загрижено смръщване. — Какви подозрения имаш към Габриел?
— За момента никакви — отговори Натаниъл с повече търпение от обикновено. Облегнат на камината, той наблюдаваше с разбиране вълнението на приятеля си. Не беше приятно да се слушат съмнения в собствената оценка, особено от устата на човек, когото цениш. — Аз съм недоверчив човек, Саймън. В нашия занаят това е задължително.
— Да, прав си, това го разбирам — отвърна Саймън и с рязко движение разклати кехлибарения коняк в чашата си. — Но аз вече ти разказах каква информация ни достави Габи, разказах ти историята й… За бога, Натаниъл, аз я познавам, откакто беше мършаво хлапе с плитчици!
Натаниъл въздъхна.
— Да, Саймън, знам. Въпреки това съм длъжен да бъда предпазлив. „Не вярвай на данайците, когато ти носят дарове.“ — Той вдигна вежди. — В троянския кон е била скрита цяла армия, приятелю.
Саймън го зяпна невярващо.
— Нима мислиш, че Габи би могла да играе двойна игра? Че е на страната на французите? Не ставай смешен! — Той изпи коняка си наведнъж, остави чашата на масичката и посегна към табакерата си.
Натаниъл не каза нищо. Изчака, докато Саймън си взе солидна порция тютюн, натъпка го в ноздрите си и се разкиха силно. Може би така ще преодолее неловкостта си от настойчивите ми въпроси, каза си развеселено лорд Прайд.
Когато кихавиците свършиха, Натаниъл заговори спокойно:
— Нищо не мисля, Саймън. Просто съм предпазлив. Препоръките на Габриел са прекалено добри, контактите й са мечта за всеки резидент. Първо трябва да се уверя, че Габриел наистина е това, за което се представя. Ако резултатът е добър, ще я приема с радост в тайните служби.
Саймън изпухтя презрително.
— Ти каза, че била недисциплинирана.
— Такава е — кимна сериозно Натаниъл. — Но заедно с това е изобретателна и смела, а аз ще се погрижа да не ми разваля дисциплината — в случай, че реша да я взема.
Саймън се отпусна в дълбокото кресло пред камината.
— Е, какво искаш да знаеш?
— Искам да проуча цялата история от самото начало. Ти трябва само да отговаряш на въпросите ми.
Саймън кимна с въздишка.
— Е, добре. Но по мое мнение, след като с Габи се познавате така… интимно, ти би трябвало да имаш достатъчно възможности да си създадеш собствена преценка. Та вие живеете заедно!
Натаниъл стисна устни.
— Мисля, че това не те засяга.
— Така ли? — отзова се мрачно Саймън. — Ако питаш Джорджи, лорд Дьован очаква от мен да те извикам на дуел, за да защитя честта на дъщеря му, която ти се опитваш да поквариш.
Натаниъл отметна глава назад и избухна в смях.
— В това ли ме обвинява Джорджи? Ако питаш мен, е точно обратното. Аз съм компрометиран от тази безсрамна, необуздана жена, моята чест е засегната… и за това си виновен ти, скъпи приятелю!
Саймън се ухили съзаклятнически.
— Е, аз не я посъветвах да те прелъсти, само намекнах, че трябва да използва необичайни методи, за да привлече вниманието ти.
— И тя последва съвета ти! Но стига сме говорили глупости. Може ли да започна с въпросите?
— Както желаеш. — Саймън напълни отново чашата си и отпи голяма глътка. Естествено, Натаниъл беше прав. Предпазливостта преди всичко, даже когато става въпрос за Габриел.
Разговорът изтощи и двамата, но когато се разделиха, Натаниъл не бе успял да открие никакви празноти или слаби места в историята на Саймън. Имаше чувството, че Габриел се е разтворила пред него като книга и той я чете страница по страница.
Въпреки това щеше да я подложи на още едно изпитание. Последното. Но за целта трябваше първо да я отдалечи от къщи за един или два часа.
— О, Габи, забравих да ти дам това писмо. Пристигна малко преди да тръгнем за насам. — Джорджи размаха плика, който държеше в ръката си, и огледа приветливо закусващите. Сложи плика до чинията на Габриел и се усмихна за поздрав. — Добро утро на всички. Спах като бебе. Очевидно въздухът в Хемпшир уморява повече, отколкото в Кент. — Наведе се да целуне мъжа си и му каза: — Изобщо не съм усетила кога си станал. Сигурно много рано.
— Някои от нас са будни вече от часове — обади се Габриел и посегна към писмото. Пликът беше надписан с елегантния почерк на Талейран. — Направихме двучасова разходка на коне.