Ще ми е много интересно да прочета отговора на Габриел, размишляваше Натаниъл. Този отговор щеше да му даде много повече сведения за връзката между Талейран и кръщелницата му, отколкото привидно безобидното писмо на външния министър. Дали тя криеше враждебността си срещу Талейран зад фасадата на послушна, съзнаваща задълженията си млада дама? Ако съдеше по онова, което знаеше за Габриел, подобно поведение изглеждаше невероятно. Въпреки това опитът му подсказваше, че е възможно да се натъкне на нова загадка.
— Интересно писмо — изрече незаинтересовано той, когато тя свърши. — Питам се как ли ще реагира Жозефина.
— Тя е дяволски ревнива — засмя се Габриел и си наля още малко кафе. — Не знам по каква причина, но е убедена, че собствените й изневери са напълно безобидни в сравнение с влюбванията на Наполеон. Веднага щом чуе слух за поредната му връзка, започва да му пише гневни писма. Той я описва като ревнива тигрица, но винаги щом тя се разплаче, се връща при нея и се разкайва. Наполеон е много чувствителен към женските сълзи.
— Тогава остава само да се надяваме, че и мадам Ватевска ще го разбере — изкоментира Саймън. — Аз съм сигурен, че ако стане метреса на Наполеон, ще го направи от користни цели.
— Властта е силен афродизиак — отбеляза с усмивка Габриел. — Талейран ми е разказвал, че Наполеон е много чувствителен, когато става въпрос за неговите… благородни части. Смята, че като е дребен, значи…
— Габриел! — възмути се Джорджи, макар че очите й блестяха от любопитство.
— Какво? О, темата май не е подходяща за масата за закуска? Или си обезпокоена от смесената компания? — попита братовчедка й подчертано безгрижно.
— И двете, доколкото мога да си представя — отговори Натаниъл и се надигна от стола си. — И ни спести изчервяването от срам, безсрамна жено.
Габриел избухна в смях.
— Е, добре, да сменим темата. Какво ще правим днес?
— Ние си заминаваме — обяви Саймън.
— О, трябва ли? — Габриел изглеждаше искрено натъжена.
— Да, трябва — отговори твърдо Майлс. — Достатъчно време прекарахме тук.
— Ако тръгнете до един час, ще стигнете в Лондон за вечеря — намеси се с подигравателна усмивка Натаниъл.
Даже Джорджи разбра, че днес той се подиграваше със себе си, и се включи в общия смях. Въпреки това никой не се опита да промени плана — след час Габриел стоеше на стълбището и махаше след препускащата по алеята карета.
— Нима ти омръзна да си сама с мен? — попита Натаниъл, когато се върнаха във фоайето.
— Не. — Тя поклати глава и го погледна дълбоко в очите. — Със сигурност не. Но не бива да забравяш, че за разлика от теб аз обичам да съм обкръжена с повече хора.
— Мисля, че няма да е трудно — отвърна сухо той. — Боя се, че ще ти стане още по-скучно, защото ме чака куп работа.
Габриел вдигна рамене.
— Тогава не би било зле да отида в града на покупки.
— Ще кажа на Милнър да приготви каретата.
— Предпочитам да взема твоята двуколка със сивите коне.
Натаниъл я измери със скептичен поглед.
— Не искам да те обидя, но конете са отпочинали и…
— Убедена съм, че мога да се справя с тях.
— Да, сигурен съм, че можеш. — Той кимна примирено. — Е, добре, но настоявам Милнър да те придружи. — С тези думи й обърна гръб, за да влезе в библиотеката.
— Може ли да взема Джейк?
Въпросът го спря.
— Той има да учи.
— Малко разнообразие не е навредило никому.
— Не ми се вярва, че искаш някакво хлапе да се мотае в полите ти, докато правиш покупки.
— Ако не исках, нямаше да те попитам — парира умело тя.
За своя голяма изненада Натаниъл се чу да казва:
— Ако наистина желаеш, аз нямам възражения.
— Благодаря ти. — Габриел се приближи до него и го целуна по бузата.
След около час Натаниъл проследи заминаването на двуколката от прозореца на библиотеката. От вълнение Джейк подскачаше като гумена топка по седалката и говореше без прекъсване на търпеливия Милнър и засмяната Габриел, която се метна елегантно на капрата и грабна юздите. Милнър натисна Джейк да седи мирно и седна до него.
Натаниъл проследи с критично око как Габриел провери чувствителните муцуни на сивите коне с предпазливо изтегляне на юздите. Животните жадуваха за движение — нетърпеливо риеха с копита в чакъла и душеха острия вятър, който идваше откъм реката. От ноздрите им се издигаха кълба бял дим. Натаниъл загрижено се запита дали бе постъпил правилно, като й разреши да замине за града с буйните коне. В този момент тя нареди на ратая да освободи поводите и двата коня се втурнаха напред.
За момент Натаниъл спря да диша, но бързо се успокои. Габриел стегна сръчно юздите и сивите коне се умириха. Тя насочи двуколката със сигурна ръка към завоя и препусна надолу по алеята. Тази жена несъмнено е експерт по отношение на конете, каза си отново той. Всъщност, не беше очаквал нищо друго.