Разочарованието от внезапното заминаване на гостите беше единственото логично обяснение за леката принуденост, в която протече вечерята. Габриел се опита да се отърси от мрежите на депресията, които заплашваха да омотаят и двамата, но Натаниъл беше разсеян и реагираше едносрично на старанията й да води разговор.
— Притеснява ли те нещо? — попита тя, когато станаха от масата.
— Имам проблем с един агент в Тулуза — отговори той — и не мога да мисля за нищо друго.
— О — изрече небрежно тя. — Предполагам, че не можеш да споделиш грижите си с мен.
— Не — потвърди той. — Поне засега не.
Габриел го погледна смаяно. Нима най-сетне бе започнала да напредва? Беше си поставила срок от две седмици, за да го накара да промени мнението си, но вече се бе примирила, че вероятно ще й трябва повече време, докато английският резидент забрави предразсъдъците и я приеме в мрежата си.
— Добре, оставям те да размишляваш — каза тя. — Ще се съблека и ще отговоря на писмото на кръстника си. — Обърна се към стълбата и спря с ръка на парапета. — Искаш ли да му съобщя нещо определено?
Мръсница!
— В момента не — отговори учтиво той. — Щом свършиш, можеш да ми дадеш писмото, за да го изпратя.
„Естествено, първо ще го прочета. Трябва веднага да разгадая кода!“
Габриел оформи отговора си с голяма грижливост. Във ведрото, безобидно писмо бе скрито кратко обобщение на досегашната й активност: съобщи какво е научила от дневника на резидента и сподели убеждението си, че ако остане все така упорита, в крайна сметка ще бъде приета в английската шпионска мрежа.
Тя поръси писмото е пясък, сгъна го и запечата плика с восък. После го занесе долу и го остави на масичката във фоайето. Натаниъл щеше да го предаде на пощальона, който идваше всяка сутрин.
Пет минути, след като тя се върна в стаята си, Натаниъл излезе от библиотеката, взе писмото и го скри в джоба си. Смяташе да разгадае посланието в спалнята си, по-късно, когато всички заспят.
Габриел остана за момент до прозореца на будоара си, загледана в нощта навън. По стъклата трополеше дъжд, монотонен английски дъжд, кой го проникваше чак до костите. Тя спусна плътно завесите и сложи още дърва в огъня. Скръсти ръце под гърдите и се загледа в пламъците. За първи път след началото на отмъщението змиите на съмнението надигнаха глави и засъскаха злобно в сърцето и душата й.
Ако Натаниъл не беше отговорен за смъртта на Гийом, дали щеше да е готова да го предаде? Вече пет години тя беше част от френските тайни служби. Ала работата на куриера не включваше преки контакти, противниците й винаги бяха без имена и без лица. Сега беше съвсем друго.
Тя затвори очи и видя лицето на Гийом в червеното сияние зад ресниците си. Чу гласа му, спокоен и енергичен, да и казва, че целта оправдава средствата, че в страната на сенките, в която работят, няма място за морални съмнения. Натаниъл Прайд също не се ръководеше в работата си от етични принципи, а от максимата „Око за око, зъб за зъб“. Тя беше длъжна да продължи работата на Гийом, за да запази спомена за него. Само на него дължеше лоялност и вярност.
Когато преди шест години се върна във Франция по молба на Талейран, Габриел бе напуснала с голяма неохота Англия и семейство Дьован. Отстъпи едва когато кръстникът й заяви, че желанието на баща й било дъщеря му да заеме неговото място във френското общество, след като революционната буря утихне. Англия и Франция тъкмо бяха подписали мирния договор от Амиен, но мирът не продължи дълго и Габриел скоро разбра, че беше емоционално обвързана и с двете страни. Тогава срещна Гийом и погреба привързаността към Англия дълбоко в сърцето си, забрави дори непоколебимата вярност и благодарност, които дължеше на семейство Дьован.
Когато Натаниъл дойде в леглото й, тя го посрещна с мрачна готовност. Искаше да се слее с него и в същото време отчаяно се опитваше да остане сляпа и глуха за всичко, освен за физическия контакт, за опустошителното задоволяване на плътското желание, което продължаваше да гори между тях.
На следващата сутрин Натаниъл се събуди пръв. Загледан в сивата светлина на ранното утро, той се опитваше да подреди в ума си нещата, които трябваше да свърши днес. После обърна глава и се вгледа в тъмночервената глава на възглавницата до него. Фини клепачи, пронизани от сини кръвоносни съдчета, засенчваха прекрасните очи: понякога страстни, друг път подигравателни, често предизвикателни. Черните ресници образуваха гъсти полумесеци върху бялата кожа. Сънят беше обагрил високите скули с лека червенина. Тесният аристократичен нос изведнъж се изостри, устните се опънаха, сякаш мислите между съня и събуждането й причиняваха физическо неудобство.