В този затворен свят на мълчалива концентрация Габриел реагираше на любовника си интензивно като никога преди. Усещаше токовете в тялото му, които прекъсваха гладкия ритъм на любовната им игра. Понякога усещаше как той се дистанцира, духът му отлиташе някъде далеч и гледаше отвисоко двете преплетени, сладостно извиващи се тела. Прозрението я вледени, но в следващия миг той се раздвижи, изрече тихо искане, което събуди нова страст и тя забрави неловкостта си.
Пасивното покорство, установи още тя през тази дълга часове на любов, има същото действие като мълчанието — или може би едното благоприятства другото. В тази любовна игра Габриел трябваше само да присъства. Тялото й не се нуждаеше от нейното Аз; в момента това Аз беше само развълнувано езеро от диви емоции. Подчиняваше се на властните докосвания, на меко прошепнатите заповеди и само веднъж или два пъти в гърдите й се надигна нещо като съпротива, леко безпокойство, като хладен бриз, шумолящ в затоплените от есента листа. В такива мигове тялото върху нейното сякаш беше на чужденец.
Натаниъл развали магията едва когато падна мрак. Лежеше на дългия диван под прозореца, Габриел беше положила глава върху корема му. Коленичила на пода пред дивана, тя го милваше между бедрата.
Погледът му падна върху големия часовник на стената над камината. Шест часът. Плъзна ръка към корема си, зарови пръсти в червените къдрици и обърна лицето й към своето. Черните очи бяха замъглени от преживяното удоволствие. Чертите й бяха някак размити, не така ясни както обикновено. Само кожата си беше все същата — бледа, почти прозрачна.
— Стига толкова. — Думите бяха произнесени спокойно, по след дългите часове мълчание гласът му отекна оглушително в топленото от буен огън любовно гнездо.
Габриел примигна сънено и вдигна въпросителен поглед към него.
— Вече имаш право да говориш — обясни той.
— Мисля, че вече не знам как се говори. Може би ще го направя утре, не днес.
Натаниъл поклати глава, но не отговори.
Габриел отново усети болезнено пробождане в сърцето. Защо се държеше така отчуждено? Изразът на очите му беше неразгадаем. Тя беше свикнала след подобен ексцес от чувствени радости да вижда в очите му топла нежност, плътен блясък на задоволство, а сега…
А може би само си въобразяваше. Двамата бяха прекарали много часове заедно, новият вид любовна игра бе изтръгнал от тях нови реакции. Натаниъл я бе въвел в непозната територия и там вероятно живееха съвсем други емоции.
Без да промени позата си и без да престане да го милва, тя се опита да се върне в утешителната реалност на ежедневието.
— Мисля, че съм гладна.
За нейно облекчение Натаниъл реагира в същия тон и отчуждението изчезна. Помещението прие отново обичайните си контури и тя усети как килимът драскаше коленете й и колко топла беше кожата под бузата й.
— И аз съм гладен — гласеше отговорът му. Той улови ръката й и я отдалечи от себе си. — А сега вдигни глава, ако обичаш. — Седна и преметна крака през ръба на дивана. Ваната с отдавна изстинала вода все още беше пред камината, на масата се виждаха остатъци от пиле и купичка с плодове. Натаниъл се наведе, хвана Габриел под мишниците и я изправи. Тя се олюля и се облегна на него.
— Стига толкова — заяви той, сложи ръка на кръста й и я отстрани. Напълни две чаши от полупразната бутилка с вино и й подаде едната. — Изпий това.
Габриел отпи голяма глътка и го измери с изпитателен поглед.
— Какво ще правим оттук нататък, господин резидент? Имате още цели дванадесет часа да се наслаждавате на победата си.
— Казах край — заяви твърдо той. — Обявявам мораториум.
— Какво… и защо? — Габриел беше смутена и объркана.
— Защото ми се струва непочтено — отговори той и се уви в халата си. — Спечелих облога, като изложих неверни факти.
— Какво? — Изведнъж Габриел осъзна болезнено собствената си голота, докато Натаниъл преспокойно затягаше колана на халата си. Атмосферата в стаята сякаш се разкъса и тя изпита подлудяващо усещане за ранимост.
— Реших да те приема в мрежата — обяви спокойно той. — Би могло да се каже, че в известна степен те измамих.
Габриел се вцепени. Все още не разбираше какво става.
— Значи си играл нечестно. — Наистина беше наранена и объркана.
— Скъпа моя, в света на шпионажа не можеш да очакваш почтено поведение — отвърна той и гласът му изпращя като сухи листа. Погледна изпитателно в лицето й, търсейки издайнически блясък в очите или предателска червенина по бузите, но не видя нищо. Габриел дьо Босер познаваше подземния свят и тъмните човешки лица, освен това владееше изкуството да се прикрива и да мами не по-зле от самия него.