— Не, вероятно не — кимна тя, разтърси глава и се запъти към собствената си стая. Спря с ръка на бравата, когато внезапно й хрумна възможното обяснение за странните, обезпокояващи мигове по време на дългата любовна игра. — Нима последните часове са били един вид тест, Натаниъл?
— Исках да проверя дали мога да разчитам, че ще работиш в група — обясни той небрежно. — Дали си в състояние да контролираш необузданите си реакции и да се подчиняваш на указанията на ръководителя на групата. — Усмихна се и добави: — Мисля, че си способна… поне в леглото… Но съм готов да приема, че ще се справиш и в друга ситуации.
Габриел безмълвно се прибра в стаята си. При мисълта, че през цялото време е била наблюдавана и преценявана, докато му се е отдавала безгрижно и открито, с абсолютно доверие в мъжа, който водеше любовната игра, без оглед на собствените си противоречиви емоции, й стана зле. Той се бе възползвал от секса, за да разбере нещо за нея, макар че почтеността изискваше да избере друго място за този последен тест.
Но какво от това? Нали усилията й бяха дали желания резултат! Само това беше важно. Тя трябваше да стисне зъби и да продължи. От този миг нататък щеше да има достъп до света на английския резидент.
Натаниъл се улови, че се е вторачил в затворената врата, и се наруга. Въпреки безпощадната целенасоченост на действията му, любовната игра с Габриел го бе развълнувала както винаги. Тя беше още по-вълнуваща в ролята си на пасивна изпълнителка — правеше всичко, което той й нареждаше, с готовност, която не беше смятал за възможна, и обогати фантазията със своя личен еротичен печат.
Габриел дьо Босер беше различна от всички други жени, които познаваше. Можеше да се мери с него във всички отношения — от бързото задоволяване на дивата похот до продължителните, подлудяващи любовни игри; от гневното предизвикателство до остроумните отговори; от оживената дискусия до новаторските възгледи. А на седлото на ловен кон беше дори по-добра от него и той призна това съвсем честно.
Погледът му обходи разхвърляното легло, възглавниците на пода, където се бяха разиграли страстни сцени, после елегантния дървен стол, където Габриел…
Хелън не обичаше да ловува. Тази мисъл внезапно прекъсна похотливите му мисли. Тя беше като Джейк, страхуваше се от конете. Освен това не обичаше да играе. Спокойно усмихваща се, сериозна жена с кротък нрав, тя му се отдаваше с готовност, но той си спомни колко пъти беше изпитвал гризящи подозрения, че тя понасяше трудно сливанията на двете им запотени тела, понякога ги намираше смешни, друг път дори се отвращаваше от любовната игра. Разбира се, тогава не се замисляше много над тези неща… отхвърляше подозренията си като глупави и невъзможни. Хелън беше мила и покорна, но просто не беше в състояние да показва открито истинските си чувства… пък и кой мъж би искал да се вижда като смешна фигура в очите на обожаваната си съпруга?
Габриел обаче… Габриел му се подиграваше, предизвикваше го, надсмиваше му се, ала нищо, което двамата правеха заедно, колкото и недостойно, възмутително или детински глупаво да беше, не му вдъхваше чувството, че е смешен. С Габриел правеше неща, които с Хелън дори не смееше да си представи. Които не можеше да сподели с друг човек, без да се изчерви като рак.
Двамата с Габриел много си приличаха. Играеха в един и същ тъмен свят… но на противоположните страни. Преценяваха рисковете и ги поемаха смело. Не беше изненадващо, че си подхождаха така добре… и в предизвикателството, и в предателството.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Много дни по-късно, когато пролетта вече наближаваше, когато нарцисите и други пролетни цветя подаваха зелените си връхчета от моравата под старите дъбове и слънцето позлатяваше широката сива река, Габриел се прибираше вкъщи с букетче кокичета, които беше набрала в овощната градина. Вървеше и вдишваше блажено свежия им аромат.
Внезапно се появи Джейк. Свел глава, той се блъсна в нея и побягна към отворената врата на къщата, без да каже дума. Нито я поздрави, нито се извини, че я е блъснал, а полетя надолу по стълбите и изчезна в градината.
— Джейк! — Габриел хвърли кокичетата на масичката във фоайето и изтича до вратата. Джейк вече тичаше слепешком по входната алея. Беше без палто и шапка — състояние, което свръхгрижовната бавачка и усърдната мис Примър обикновено не търпяха.