— Джейк! — Натаниъл излезе от библиотеката с изкривено от гняв лице. — Къде избяга хлапакът? Какви са тези маниери? Нима онази глупава гувернантка не го е научила на нищо?
— Избяга навън — отговори Габриел и се обърна към него. — Изглеждаше напълно отчаян. Какво му каза?
Укорът в гласа й беше недвусмислен и лицето на Натаниъл се помрачи още повече. На вратата на библиотеката се появи непознат мъж, ужасно мършав, с лорнет и мазна коса, с прашни ботуши и наметка от маслиненозелен вълнен плат, която със сигурност беше виждала и по-добри дни.
— О, сигурен съм, че малкият ще свикне с новостите, лорд Прайд. — Непознатият се усмихна мазно.
В сърцето на Габриел моментално пламна враждебност към този човек. Тя го огледа с неприкрито неодобрение и хвърли въпросителен поглед към Натаниъл, на който той отговори е лека неловкост.
— Моля за извинение, графиньо — проговори сковано той. — Мистър Джефри е новият домашен учител на Джейк. Показа ми отлични препоръки от заслужаващи внимание хора.
— Колко утешително — отбеляза злобно Габриел. — Кога пристигнахте, мистър Джефри?
— Тази сутрин, милейди. — Бъдещият домашен учител се поклони и ъгловатата му фигура се пречупи в талията. — Писмото на лорд Прайд пристигна в Хароу в понеделник и аз дойдох незабавно. Когато ни отправят подобни молби, изборът на директора пада винаги върху мен. Мога да се похваля с богат опит. Подготвил съм десетки синове на достойни благородници за постъпването в нашето чудесно училище. — Възвишените приказки разкриха дълги жълти зъби. Габриел веднага ги определи като обрасли с мъх надгробни камъни и потръпна отвратено.
— Много добре, мистър Джефри — каза тя. — Вярвам, че притежавате цялата необходима квалификация, за да сблъскате малките деца с ежедневието във вашата институция. Естествено, момченцата трябва отрано да се научат да устояват на суровата дисциплина и лишенията, които царят в английските училища.
Мистър Джефри я погледна несигурно. Думите й отговаряха напълно на истината. Но нещо в тона и в поведението й го объркваше. За всеки случай се усмихна отново.
— Аз се гордея с постигнатите успехи, милейди… някои от най-изисканите семейство в страната… — Усмивката му увисна във въздуха, защото никой не я прие.
— Моля да ни извините, графиньо, но имаме да обсъдим още някои въпроси. — Натаниъл вдигна ръка и посочи към библиотеката. — Джефри…
— О, да, милорд… подробностите… разбира се, милорд.
А какво, по дяволите, ще правим с Прими? — запита се гневно Габриел. Натаниъл нито веднъж не бе споменал, че продължава да търси домашен учител, нито на Габриел, нито на мис Примър, която се отнасяше с доверие към нея и сигурно щеше да й съобщи веднага щом чуеше нещо. Гувернантката живееше с надеждата, че лорд Прайд е променил решението си. В къщата вече не се говореше за предстоящите промени. Днес обаче Джейк бе изправен без предупреждение пред новия си възпитател и ето какво се получи.
— Само една минута, милорд. — Габриел направи властен жест. — Бих желала да поговоря с вас на четири очи. Мистър Джефри ще ни извини. — Тя се запъти към малката трапезария, без да даде възможност на Натаниъл да възрази. Той даде знак на Джефри да влезе в библиотеката и я последва. Затръшването на вратата издаде раздразнението му.
— Е?
Габриел вече трепереше от гняв. Защо този мъж не притежаваше и капчица чувствителност? Защо не разбираше какво става в сърцето на собствения му син? Защо беше издигнал около себе си стена от толкова твърд и непроницаем материал, че нищо не можеше да я пробие?
— Прости ми, ако се заблуждавам — започна тя, демонстрирайки открито неверие, — но наистина ли си позволи да изправиш Джейк пред тази… тази отвратителна и ужасяваща креатура? Не вярвам, че си направил подобно нещо! Иска ми се да вярвам, че още преди доста време си обяснил на момчето си разумно и подробно какво го очаква. Съжалявам, че той не ми е казал нищо за това. Но децата имат къса памет и…
— Дръж си езика зад зъбите! — заповяда Натаниъл и лицето му пламна от гняв. — Вече хиляди пъти съм ти казват, че това изобщо не те засяга. Джейк е мой син и е моя работа как се отнасям към него.
— Значи тази сутрин си го извикал в библиотеката без предупреждение и си го уведомил, че този жалък даскал отсега нататък ще определя живота му, докато го изпратиш в Хароу? И че Прими трябва да си отиде? О, впрочем, забравих да попитам: кога бедната жена ще напусне Беърли Мейнър? Може би вече си събира багажа?
— Не ми говори с този тон!
— Ще говоря с вас, както си искам, лорд Прайд. — Гласът й звучеше студено, бледото лице беше бяло като мляко, очите й приличаха на тъмни езера от разтопена лава, кожата около устата стана синкава от възмущение. — От всички злобни, възмутителни…