— Веднага млъкни! — Побеснял от гняв, той я сграбчи за раменете. Възмущението й взе връх, тя замахна и го удари по лицето. Грозният трясък на плесницата отекна за частица от секундата във въздуха. Без да се усети, Натаниъл й отговори със същото и тя политна назад, притиснала ръка към пламналата си буза.
В стаята се възцари злокобно мълчание. Габриел се взираше с невиждащ поглед през прозореца и по бузите й се стичаха сълзи от болка и стъписване.
Натаниъл трепереше целият. Пое дълбоко въздух и промълви:
— Съжалявам.
— И аз — отвърна задавено тя. — Колко грозно… не разбирам как се случи…
— Мисля, че и двамата трябва да внимаваме повече какво говорим — обясни уморено Натаниъл.
— Да… — Габриел преглътна тежко. Нямаше сили да се обърне към него, той не направи дори една крачка в нейната посока.
Мълчанието нарастваше като буреносен облак. Накрая Натаниъл не издържа, обърна се бързо и излезе от трапезарията, като затвори съвсем тихо.
Неочакваната ярост на сблъсъка остави у Габриел чувство на изтощение и гадене. Тя приседна до масата, притисна с ръка пламтящата си буза и зачака шокът да отзвучи и мислите й да се прояснят.
Нямаше никаква надежда да промени начина, по който Натаниъл общуваше с Джейк. Но това не й даваше право да говори с него по този начин. Можеше да му каже същите неща и разумно, без сарказъм и обиди. До тази сутрин живееше с чувството, че нещата се нареждат, но днес отношенията между бащата и сина отново бяха хладни, както в началото, а тя вече губеше търпение да учи Натаниъл как трябва да се отнася със собственото си дете.
А може би не беше загубила собственото си търпение. Може би се бе лишила от вниманието на Натаниъл. Откакто й заяви, че я приема в тайните служби, поведението му към нея се промени. Двамата прекарваха часове в кабинета му, за да разработят кода, който тя щеше да използва, за да предава информация, и тя трябваше да се преструва на новачка, макар че будният й ум винаги беше поне на три стъпки пред подробните му указания. Освен това проучваха картите на Европа и обсъждаха коя информация би била ценна за английската страна. Габриел трябваше да направи предложения как смята да се добере до съответната информация.
Продължаваха всяка нощ да се любят с все същата дива страст и заспиваха прегърнати, но естественото равенство помежду им беше изчезнало. Натаниъл се държеше като учител, водач, началник. Не беше студен в тези роли, но поведението му беше делово и дистанцирано. Габриел се подчиняваше. Нали беше дошла точно за това.
Ала всички рационални обяснения на света не намаляваха чувството за загуба при спомена за дните, когато се караха и се любеха и сякаш нищо не беше в състояние да ги раздели.
А сега… Как, за бога щяха да преодолеят този грозен сблъсък?
Когато все пак се успокои, Габриел стана и тръгна да търси Джейк.
Намери го на кея. Момчето седеше на тясната стълбичка, опряло брадичка на коленете си, с увиснали рамене. Габриел го наметна с донесеното палто, седна до него и го прегърна утешително. Той подсмръкна и потисна хълцането си.
— Искам си Прими. Не искам да си отиде.
Габриел го остави да се наплаче, като от време на време му шепнеше утешително и го обгръщаше с топлото си тяло, докато се успокои. Тогава се опита да му обясни защо баща му е решил, че това е най-доброто за него. Беше й трудно да намери убедителни думи, след като самата тя не беше убедена. Но Натаниъл беше абсолютният авторитет в живота на детето и тя беше длъжна да каже на Джейк, че баща му иска само най-доброто за него. Поне в това беше убедена, но за съжаление Натаниъл нямаше представа кое е най-доброто за момчето.
Джейк не изглеждаше много убеден, но послушно тръгна с нея към къщи.
Габриел го придружи до детската стая, където успялата да потисне сълзите си мис Примър й разказа, че негово благородие й дал две седмици срок да напусне и й предложил щедро обезщетение. Лорд Прайд бил толкова любезен, толкова деликатен! Въпреки тези уверения гувернантката прегърна силно питомеца си и сълзите на Джейк отново потекоха.
Габриел разбра, че в момента не може нито да помогне, нито да направи нещо полезно, и остави двамата сами.
Мистър Джефри я срещна на стълбата. Докато вървеше, той бълваше неспирни наставления към слугата да внимава с куфара му, защото бил пълен с глобуси и ценни книги. Удостои Габриел с лицемерна усмивка, но тя се направи, че не го вижда, и мина покрай него, като се питаше как ли е изтълкувал присъствието й. Натаниъл не я представи, само се обърна към нея е „графиньо“. Сигурно очакваше от домашния учител същата дискретност като от останалите слуги.