Мисис Бейли излезе с метличка за прах от салона точно когато Габриел мина през фоайето. Изражението й беше на човек, идващ от смъртния одър на близък роднина.
— Искате ли да отнеса кокичетата в будоара ви, мадам? — Икономката посочи увехналите цветчета на масичката.
— О, да, благодаря.
— Мис Примър ще ни липсва много — изрече тихо икономката, като посегна към кокичетата. — Наистина не знам какво да мисля за този домашен учител. Засега се усмихва и лицемерничи, но да знаете, че щом се установи тук, ще започне да ни командва. Познавам този тип хора!
Необикновено дълга и страстна реч за винаги въздържащата се мисис Бейли. Габриел не намери думи за отговор. Искаше да се съгласи с икономката, но не можеше, защото щеше да създаде впечатление, че критикува Натаниъл пред персонала. Затова се усмихна бегло и се съгласи, че мис Примър ще липсва на всички. После бързо избяга в градината, търсейки усамотено местенце, където да се успокои.
Между два разкошни храста под каменен слънчев часовник беше поставена пейка, която не се виждаше от къщата. Габриел се отпусна на дървената седалка, облегна се назад и обърна лице към бледото слънце. Слабата топлина помилва спуснатите й ресници. Свежият бриз носеше миризми от реката и плодородните низини, на близкото лаврово дърво цвъркаше сипка.
Габриел беше толкова потънала в мислите си, че не чу стъпките по чакъла зад себе си. Когато усети ръката върху главата си, тя извика тихо и потръпна.
— Давам цяло пени за мислите в главата ти — рече тихо Натаниъл, без да отдръпне ръката си.
Габриел вдигна рамене.
— Просто размишлявах.
Ръката му се плъзна надолу и обхвана тила й.
— Позволяваш ли да участвам в размишленията ги?
Тя се притисна към твърдата, топла длан и изпита познатото физическо блаженство.
— Как можа да се случи това, Натаниъл? Цивилизованите хора не се поддават на такива… настроения.
— Права си. Правят го само хора със силни страсти, макар да знаят, че заслужават да бъдат намазани с катран и оваляни в пера за такава отвратителна липса на самообладание — отговори той със суха, самоиронична усмивка. Заобиколи пейката и седна до нея. — Какво ще кажеш да сключим мир и да си простим взаимно? — Пръстите му продължаваха на масажират стройната й шия.
— Съгласна съм — отговори просто тя.
Известно време двамата седяха мълчаливо, но мълчанието не ги притесняваше. Габриел усещаше с наслада ръката му на тила си, пулсирането на кръвта под кожата, равномерното дишане, топлата близост на тялото му. Изведнъж й стана ясно, че беше свикнала с подобни мигове и през последните дни усещаше липсата им. Едва сега осъзна колко й липсваха тези моменти на безмълвно разбирателство в разбунтуваното море на страстта.
— Искам да отидеш в Париж. — Смайващото съобщение на Натаниъл рязко прекъсна мълчанието.
— Кога? — попита тя и се обърна към него.
— След три дни. — Той отдръпна ръката си, приведе се напред и опря лакти на коленете си. — Трябва ми куриер, който да отнесе важна вест на парижките ми агенти. Казах ти, че имам проблеми с мрежата в Тулуза, нали?
— Да, спомням си. — Мислите й бяха в хаос. Точно това беше искала през цялото време, но не бе очаквала, че той ще й повери такава важна задача — и ще й го съобщи просто така, без подготовка.
— Ще ти дам инструкции малко преди да заминеш. Предполагам, че документите ти са в ред?
— О, да. Имам пропуск, подписан от самия Фуше.
— Много добре. — Натаниъл се надигна. — След три дни от Лимингтън ще отплава рибарско корабче за Шербург. Ще пътуваш с него. Ще те свалят в едно селце на самия бряг. Оттам ще пътуваш сама.
— Разбирам.
Той я огледа с въпросително вдигнати вежди.
— Не знам защо, но очаквах малко повече въодушевление. Все пак това отговаря на желанията ти.
Габриел се опита да се усмихне.
— Съобщението ти дойде доста… изненадващо. Разбира се, че се радвам.
— Е, след като взех решение, не виждам причина да го премълчавам.
— Да, прав си — кимна тя и попита делово — Надявам се, в скоро време ще ми кажеш точно какво трябва да направя?
— Стъпка по стъпка — отговори той. — Но сега те моля да ме извиниш. Трябва да говоря с управителя. Ще се видим на обяд.
Габриел кимна и го проследи с поглед, докато той бързаше по насипаната с чакъл алея към къщата. Това беше краят на страстното интермецо. Щом започваше работа и шпионската мрежа, надали щеше да има много възможности за емоционални срещи със своя началник. Натаниъл сигурно щеше да ги определи като неподходящи и много опасни за естеството на новите им отношения. Може би тъкмо по тави причина се беше държал така дистанцирано през последните дни. Подготвяше и двамата за неизбежната раздяла.