Министърът въздъхна и огледа с отвращение киселото зеле и тлъстите наденици в чинията си. Тънките му аристократични устни се извиха в гримаса. Селска храна, която нямаше нищо общо с приказните ястия на отличните готвачи във Варшава, да не говорим за парижките. Трябваше да издържи още няколко дни.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джейк лежеше в детската стая и се взираше в черния четириъгълник на прозореца. Пролетният ден беше преминал в бурна нощ и голите клони на дъба отвън се удряха заплашително по стъклата. Чуваше плискането на вълните в кея и крясък на самотна чайка, долетяла от делтата на Солент.
Коремчето на момчето се бунтуваше и се усещаше празно, сякаш не бе вечеряло. В действителност беше изял цяло яйце с филийка препечен хляб, бавачката му бе приготвила горещ шоколад. Прими му прочете приказка, а Габи дойде в стаята му да го целуне за лека нощ. Все още усещаше аромата на косите й, когато се наведе над него. Ухаеше като цветята, с които беше пълен будоарът й.
Джейк искаше да плаче, но сълзите му бяха пресъхнали. Всеки път, когато помислеше че Прими и Габи ще го напуснат, искаше да крещи, да се мята, да разбие нещо в стената. Искаше да причини болка на някого. Баща му беше виновен… за всичко. Той доведе в къщата ужасния домашен учител, който миришеше на вкиснато мляко и хвърчеше по стаята като огромен черен гарван. Баща му бе казал на Прими да си върви, а сега отпращаше и Габи. Защо не можеше той да си отиде и да не се върне никога… никога вече!
Джейк подсмръкна и се загледа примирено в тъмния прозорец. Знаеше, че не е редно да си мисли такива неща, но не можеше да ги прогони от главата си и му беше все едно дали бог ще го накаже. Едно беше ясно: не можеше да остане тук сам с онзи ужасен мъж, въоръжен с тръстикова пръчка и латински глаголи.
Защо Габи не искаше да го вземе със себе си? Беше я молил и плакал, но тя каза не. Пътуването било дълго и несигурно, баща му нямало да се съгласи, нали трябвало да ходи на училище…
Е, той нямаше да отиде на училище и му беше все едно какво мислеше баща му. Щеше да тръгне с Габи. Точно така!
Джейк се обърна настрана, сви се на кълбо и посегна към плетеното магаренце, което бавачката бе направила за него още когато беше бебе. Любимата му играчка беше чак в края на леглото, той я придърпа към себе си и я притисна до гърдите си, подуши добре познатата миризма на вълна, която го утешаваше. Пъхна палец в устата си, макар че това беше строго забранено, и очите му се затвориха. Няма да остане тук. Ще замине с Габи!
През следващите два дни Джейк държеше очите и ушите си отворени. Вслушваше се в разговорите на слугите, в онова, което Прими говореше с бавачката, разговаряше с Милнър, докато траеха уроците по езда. Единствената личност, на която не обръщаше внимание, беше мистър Джефри — защото домашният учител не говореше за Габи и заминаването й. Тръстиковата пръчка свистеше и го удряше през пръстите, когато не внимаваше, но това не го притесняваше. Цялото му същество беше съсредоточено върху решението за бягство. Не можеше да мисли за нищо друго.
От Милнър Джейк узна, че в четвъртък вечерта Габи ще замине с каретата за Лимингтън. Самата Габи му разказа, че в Лимингтън ще се качи на рибарско корабче, което ще я отведе във Франция. Джейк знаеше, че палубите на рибарските корабчета са отрупани с дебели въжета и мрежи, обикновено имаха и кабина. Със сигурност щеше да намери къде да се скрие. Каретата беше снабдена с тясно стъпало отзад и с кожен ремък, когато пътуваше допълнителен слуга, но пътуването до Лимингтън беше кратко и нямаше да вземат слуга. Като си представи, че ще стъпи на тънката дъска и ще се хване за ремъка. Джейк усети гадене, но това не намали решителността му.
От Прими и бавачката той узна, че баща му заминава същия ден и ще отсъства няколко седмици. Щом баща ми заминава, каза си момчето, няма как да узнае, че синът му е изчезнал. Ще го разбере едва когато се върне — а това означаваше, че никой няма да го преследва, когато открият изчезването му. Това щеше да стане едва на следващата сутрин, когато бавачката влезе в стаята му да го събуди. А щом стигнат във Франция, Габи ще се погрижи за него. Джейк не беше в състояние да мисли извън тази непосредствена цел и не се тревожеше за бъдещето.
Габриел усещаше трудно потисканата възбуда на детето и се притесняваше. Очакваше Джейк да е нещастен, може би дори отчаян, да я обвинява, че го напуска. Вместо това очите му блестяха неестествено, кискаше се тайнствено, като никога досега, и не можеше да произнесе дори едно свързано изречение. Прими също забеляза необикновеното му държание, а мистър Джефри се оплака многословно на работодателя си от очебийното невнимание на ученика си.