Натаниъл изслуша оплакванията с презрително изражение и отбеляза хапливо, че е очаквал домашен учител, комуто плаща кралската сума от сто фунта на тримесечие, да знае как да спечели вниманието на едно шестгодишно момче.
Обиденият мистър Джефри напусна библиотеката и Габриел отбеляза от мястото си до камината:
— Колкото и да се радвам на унижението му, боя се, че той ще излее злобата си върху Джейк и ще се опита да го принуди да внимава с насилие.
— Джефри знае съвсем точно какво търпя и какво не — отговори кратко Натаниъл.
— Откъде можеш да си сигурен, че се придържа към указанията ти и не превишава правата си? — попита остро тя. — Не мога да си представя, че Джейк ще дойде при теб да се оплаче, или?
Натаниъл я погледна отбранително.
— Не виждам защо да не дойде при мен. Давам на момчето предостатъчно възможност да разговаря с баща си.
Габриел поклати глава, но не продължи този разговор. Вече беше много късно. Натаниъл не искаше да се вслуша в думите й и тя нямаше причина да се надява, че в последната вечер преди заминаването й ще бъде озарен от светкавицата на прозрението и ще промени възгледите си.
Натаниъл бе организирал пътуването й и бе обсъдил с нея всички точки трезво и спокойно, сякаш изобщо не ставаше дума за пътя, по който тя щеше да си отиде завинаги от живота му. Габриел се държеше със същата хладна учтивост. Двамата бяха любезни един към друг, любеха се всяка нощ, но искрата липсваше. Габриел отчаяно си повтаряше, че това ще облекчи раздялата. Двамата разваляха магията постепенно, всеки ден по малко. Но нещо дълбоко в нея нашепваше, че това е безумие. Струваше й се невъзможно да отрекат и загърбят всичко онова, което бяха споделяли.
В четвъртък двамата вечеряха рано и Габриел се качи горе да се сбогува с Джейк. Момченцето седеше в леглото си, необикновено бледо, но очите му блестяха трескаво. Габриел го целуна и попипа челото му. Беше топло, но нямаше температура. А най-странното беше, че той не поиска тя да остане по-дълго. Вместо да удължи сбогуването с въпроси, молби да му разкаже история или безкрайни описания без начало и край, той прие целувката й, кротък като агънце, каза й лека нощ, легна си и се зави до брадичката още преди тя да напусне стаята.
Естествено, това я облекчи, защото беше очаквала сълзи и обвинения. Въпреки това изпитваше болка от факта, че и синът, и бащата щяха много скоро да изчезнат от живота й.
— Готова ли си? — Натаниъл влезе в будоара й малко преди девет. — В единадесет започва отливът и корабчето трябва да потегли.
— Да, готова съм. — Габриел вдигна поглед от ковчежето със скъпоценности, което тъкмо заключваше. Натаниъл носеше ботуши и бричове, проста ленена риза, отворена на врата, и небрежно завързано шалче. Беше наметнат с палто, в лявата си ръка стискаше кожени ръкавици за езда.
— Изненадващо облекло — отбеляза тя. — Да не би да имаш намерение да заминеш още тази нощ?
— Вероятно ще се наложи — отговори той с тона, който й забраняваше да задава повече въпроси и с който тя вече започваше да свиква, — Изнесоха ли багажа ти?
— Да. Вече се сбогувах с Ели и мисис Бейли.
— Тогава да вървим.
Когато Габриел го последва надолу по стълбата, в гърлото й беше заседнала буца. Не можеше да разбере защо не е радостно възбудена, изпълнена с триумф от успеха на плана си. Английският резидент беше там, където трябваше. Вместо да се радва, та изпитваше само безкрайна тъга и дълбока, необяснима болка. Искаше Натаниъл да съжалява за раздялата като нея, по той изглеждаше съвсем спокоен.
Натаниъл й помогна да се качи в каретата, която чакаше на входа, и седна до нея, след като се уверя, че багажът й е подреден на покрива и стабилно завързан. Почука по стъклото, кочияшът изплющя с камшика и каретата затрополи по дългата входна алея.
В края на алеята спряха и изчакаха вратарят да им отвори портата.
Точно в този момент от храсталака изскочи дребна фигурка, покатери се на тясното стъпало отзад, протегна се на пръсти, за да се хване за кожения ремък, и се притисна с всички сили към задната стена, докато конете се насочваха по пътя към крайбрежието. Вратарят затвори портата, мърморейки недоволно, докато ревматичните му ръце се мъчеха с тежкото желязно реве. Беше късоглед, нощта беше безлунна. Дори да бе забелязал тъмната сянка на задната страна на каретата, не заподозря нищо.
Габриел се опитваше да намери тема за разговор, за да прекъсне напрегнатото мълчание. Но между тях двамата имаше само една подходяща тема, а тя не беше за това време и това място. Макар че последния и път, докато пътуваха от Ванбрут Коурт към Беърли Мейнър, не се поколебаха да…