Натаниъл се облегна на тапицираната седалка и скръсти ръце под гърдите си, докато наблюдаваше с присвити очи лицето на Габриел сред подвижните сенки в каретата. Тя не беше щастлива от първата си мисия, нещо повече — изглеждаше ужасно потисната. Толкова потисната, колкото щеше да бъде и той, ако вярваше, че пътищата им ще се разделят. Дори предателството й не беше в състояние да угаси страстта му към нея. Имаше една област, в която двамата си подхождаха напълно, и Натаниъл все по-често се сърдеше на съдбата, че ги е поставила от двете страни на мръсната война, която се водеше в Европа. Ако имаха общи цели и убеждения, двамата щяха да бъдат великолепна двойка.
Вместо това те бяха ожесточени неприятели, всеки се стараеше да манипулира другия и да го предаде. Дълбоко в сърцето си Натаниъл знаеше, че дори да спечели, каквото беше намерението му, и двамата щяха да изгубят.
След половин час каретата трополеше по калдъръма на кея в Лимингтън. Светлина падаше от вратата на гостилница „При черния лебед“, където непрестанно влизаха и излизаха пияни рибари, пееха, смееха се и ругаеха. Повечето се отправяха към флотилията рибарски лодки, вързани за кея, и скачаха вътре с учудваща сръчност, която показваше, че не са толкова пияни, колкото изглеждаха. Времето и отливът не чакаха и всеки мъж, който си изкарваше хляба в морето, го знаеше много добре.
Джейк скочи на паважа и се скри зад едно руло въжета. В общата бъркотия никой не забеляза малкото момче в дебел вълнен панталон и син пуловер. Джейк проследи как кочияшът повика един прислужник от кръчмата, който пушеше лула до отворената врата. Мъжът угаси лулата си и се приближи. Шепа монети смениха притежателя си и кочияшът и слугата започнаха да разтоварват багажа от покрива на каретата. Занесоха го до рибарското корабче в другия край на кея и мъжът, който стоеше на кърмата, ги приветства с добре дошли. Време беше да се качат на борда.
Джейк се плъзна от скривалището си и хукна. Баща му и Габи все още стояха до каретата и разговаряха. Никой не поглеждаше към него.
На пристанището цареше оживление, всички тичаха напред-назад, скачаха в лодките, теглеха въжета, вдигаха платна и какво ли още не. Приливът наближаваше връхната си точка, течението беше мощно, носеше се към делтата на Солент. Рибарите щяха да прекарат нощта в лов на риба и морски раци. Някои щяха да хвърлят мрежите си в дълбоките води пред бретонското крайбрежие, като внимават за неприятелски френски кораби. Поне един кораб, в случая „Дърли“, щеше да прекоси Ламанша, за да отведе във Франция хора с тайни задачи.
Тримата мъже бяха обърнати гръб на стълбичката и не видяха как Джейк изкачи стъпалата на един дъх и се скри зад голяма купчина платна на носа на корабчето. Сви се там с лудо биещо сърце, твърде развълнуван, за да се страхува. Само след минута Габи щеше да се качи на борда, баща му щеше да си замине с каретата, а корабчето щеше да излезе от пристанището. Намерението му беше да разкрие присъствието си на борда едва когато стигнат във Франция. Колко ли време щеше да трае плаването? Може би цяла нощ?
— Хайде да се качим на борда — каза Натаниъл, сложи ръка на рамото на Габриел и я съпроводи до корабчето, което се полюляваше по вълните. — Ще те отведа в кабината, за да ти дам необходимите инструкции.
Той мина пред нея по стълбичката, скочи на палубата и й протегна ръка. Усмихна й се с непозната за нея дързост и сърцето й се сви от болка. Мъжът, огрян от светлината на факлите, с веещо се шалче около врата, свалил палтото си и сложил ръка на коляното си, стройна, гъвкава фигура, усмихващо се лице — този мъж щеше ужасно да й липсва.
Не си спомняше да го е виждала друг път такъв. Изпълнен с тайна радост… точно като Джейк, помисли си тя. Бащата и синът си приличаха повече, отколкото искаха да признаят.
Очевидно Натаниъл се радваше на приключението, което му предстоеше след заминаването й — каквото и да беше то. За да скрие болката си, тя се насили да се усмихне и скочи леко на палубата, като отблъсна надменно протегнатата му ръка.
— Долу има нещо като кабина — обясни Натаниъл и я поведе към кърмата. — Боя се, че е доста примитивна, но се надявам, че поне не мирише прекалено силно на риба. — Гласът му звучеше ведро, в очите му светеше онзи коварен блясък, който Габриел винаги свързваше с фантастичните им еротични игри.
Явно перспективата да изпълни поредната рискована задача и отново да се прояви като съвършен шпионин го възбужда не по-малко от страстната любовна нощ, каза си тя и намръщено го последва по тесния коридор.