Под палубата миришеше ужасно на риба. Газените лампи, които висяха от ниския таван, разпространяваха гадна миризма, а трепкащата им светлина хвърляше гротескни сенки по гредите. В едната стена беше поставена тясна койка с грубо одеяло върху сламеник. Кабината беше задушна, но в същото време студена и влажна. Габриел се опита да се утеши с факта, че пътуването няма да продължи повече от дванадесет или тринадесет часа и че по всяко време може да се качи на палубата. Разведрена от тази мисъл, тя се обърна към спътника си.
— Време е да ми дадеш указания.
Натаниъл сложи ръце върху завинтената за пода маса и я погледна под тежките си мигли.
— Не. Мисля, че ще почакам още малко.
— Да почакаш? За бога, Натаниъл, корабът ще потегли всеки миг.
— Знам.
— Какво всъщност целиш? — Габриел го погледна втренчено, не знаейки дали да се гневи иди да се притеснява. Натаниъл остана абсолютно спокоен.
— Много е просто. Няма да пътуваш сама.
Сърцето на Габриел се качи в гърлото и тя внезапно загуби опора под краката си, когато корабчето изведнъж се разлюля и мъжки глас зарева заповеди, придружавани от плющене на платна и скърцане на мачти. Тя се хвана за ръба на масата и изчака, докато корабчето се отдели от кея и вятърът напълни голямото платно.
— Искаш да кажеш, че ще дойдеш с мен във Франция? — попита предпазливо тя.
— Правилно.
— Но защо?
— Скъпо мое момиче, трябва да знаеш, че никога не изпращам свой агент съвсем сам на първата му мисия — уведоми я хладно той. — Всеки млад агент има придружител, който познава мястото и плана. При тази мисия аз ще бъда твоят водач и ако всичко мине добре, ще ли позволя да изпълняваш бъдещите си задачи сама.
— Защо не ми каза нищо? — попита тя и в очите й засвятка гняв.
— Исках да видя как ще реагираш на представата, че ще се изложиш на опасност съвсем сама.
Авторитетното, трезво заявление препълни чашата на търпението й. Какво знаеше този нагъл, самодоволен герой за начина й да общува с опасността?
— Омръзнаха ми проклетите ти тестове — изсъска тя и заби пръст в гърдите му. — За какъв се смяташ всъщност?
— За твой ръководител — отговори той и отстрани пръста й. — Ще те подлагам на всеки тест, който смятам за нужен — освен ако не си решила да се откажеш от тази работа.
Габриел пое шумно въздух. Той продължаваше да стиска пръста й, а в погледа, втренчен в лицето й, внезапно се появи настойчивост, някакво заклинание.
Кажи ми, че се отказваш. Направи го, Габриел. Кажи го! Още не е късно.
Пламенността на тази неизречена мисъл го шокира. Вярваше, че се е примирил, че е приел предателството й, но не беше така. Не знаеше дали може да й прости, да започнат отначало. Може би, ако сега направеше стъпка назад…
Погледите им се срещнаха за миг, после Габриел избухна в смях и освободи пръста си.
— Не ставай глупав. Разбира се, че няма да се откажа.
— Не, разбира се, че не — промълви той.
Габриел приседна на тясната койка и замислено смръщи чело. Поне имаше задоволително обяснение за равнодушието на Натаниъл към перспективата да се разделят. Само че тя не беше свикнала да я изненадват по този начин, а в последно време той го правеше с плашеща редовност.
Въпреки гнева си, тя не можа да потисне тръпките на радостна възбуда при мисълта, че ще останат още известно време заедно. Макар че присъствието му неизбежно щеше да предизвика усложнения.
— Значи ще дойдеш с мен в Париж? — попита след малко тя.
— Да, под твоя закрила — отговори спокойно той. — Убеден съм, че пропускът ти включва и слуга.
Габриел го зяпна смаяно. Какво безсрамие! Въпреки това стратегията беше брилянтна. Все едно, че я бе измислила самата тя.
— Натаниъл Прайд, ти си… ти си… О, няма дума, достатъчно силна, за да опише нахалството ти!
Натаниъл посегна към нея, изправи я на крака и я стисна между коленете си.
— Наистина ли предпочиташ да пътуваш сама, Габриел?
— Разбира се, че не — отговори веднага тя. — Знаеш, че не искам това. Мисълта за раздялата ме убиваше.
— Знам, и с мен беше така. Ние с теб сме свързани с невидимо въже, от което няма спасение. — Той поклати глава.
— Прав си — кимна Габриел. По гърба й пробяга студена тръпка. Врагове, които са неразривно свързани. Смъртни врагове. Тя мразеше Натаниъл, защото бе наредил да убият Гийом и й бе причинил най-голямото зло на света, и в същото време не можеше да понесе мисълта, че ще се раздели с него.
Погледна в очите му и видя собственото си отражение в тъмните ириси. В кафявите дълбини имаше нещо, което тя не беше в състояние да разгадае, нещо толкова тайнствено, че по кожата й отново пробягаха тръпки. Това не беше просто страст, не, то беше много по-силно, почти заплашително. Той улови главата й с две ръце и впи устни в нейните. Съмненията и неловкостта веднага изчезнаха, за да отстъпят място на добре познатата буря от чувствени усещания.