Горе на палубата Джейк мръзнеше в скривалището си. Рибарското корабче се плъзгаше с издути платна по делтата на Солент. Баща му бе слязъл с Габи в кабината и не се беше върнал. Все още беше на борда, макар че вече плаваха към Франция.
До ушите му достигаха грубите мъжки гласове на капитана и малкия екипаж. Джейк трепереше от страх, по бузките му се стичаха сълзи. Придвижи се малко по-близо до релинга и се загледа в студената черна вода. Не можеше да плува и ако паднеше в морето, неизбежно щеше да се удави. Но ако останеше на борда, щяха да го намерят. Баща му щеше да го намери и…
Не беше в състояние да си представи какво щеше да направи баща му с него, като го намереше на борда. Скри се колкото можеше по-добре зад навитото платно и стисна очи, както правеше като малък: щом той не виждаше хората, значи и те не можеха да го видят.
— Ооох… така е по-добре. — Гласът на Габриел прониза изпълненото с ужас вцепенение. — Долу е толкова задушно.
— Когато заобиколим островите Нийдълс и излезем в открито море, ще стане дяволски студено — отвърна Натаниъл. — Тогава ще се радваш, че си на сухо в кабината.
— Може би. — Габриел се хвана за релинга и отметна глава назад, за да погледне в забуленото от облаци небе, където се мяркаше млечната сянка на луната. Пяната напръска лицето й и тя вдъхна дълбоко соления въздух, който освежаваше дробовете й. След малко обърна глава към бързо отдалечаващите се светлини на Лимингтън. — Дано времето остане спокойно. Не понасям добре пътуването по море.
— Велики боже — промърмори Натаниъл с добре изигран ужас. — Не ми казвай, че имаш някаква слабост!
— Не се подигравай с мен! — извика сърдито тя. — Имам много слабости. — „И една от тях е, че сега съм с теб тук.“ Но в момента нямаше смисъл да се бори с тази по-особена слабост. — Гладна съм — призна тя. — Имам чувството, че е минала цяла вечност, откакто вечеряхме.
— Но ние сме на път само от половин час — засмя се Натаниъл. — Все пак аз постъпих мъдро и нося доста храна. Искаш ли да слезем в кабината?
— Не. По-добре да си направим пикник на палубата.
Гласовете бяха толкова близо до Джейк, че само да протегне ръка, и щеше да докосне Габриел, Искаше да скочи и да изтича при нея, да зарови глава в полата й, да усети топлината на ръцете й, когато се мушнат в косата му, устните й да помилват бузата му. Но когато чу гласа на баща си, отново се свря страхливо в ъгълчето си.
— Какво носиш за ядене? — Габриел обърна гръб на водата и погледна към Натаниъл, който се изкачваше по стълбичката, натоварен с голяма кошница. Усмихна се и луната, която в този момент проби облаците, заля лицето й със сребърна светлина.
Усмивката й беше открита, подканваща, сякаш нямаше какво да крие, и въпреки нещата, които знаеше за нея, Натаниъл не можа да устои и й се усмихна в отговор.
— Почакай и ще видиш. Ще използваме това за маса. — Той посочи един обърнат сандък, клекна пред него и вдигна капака на кошницата с изражение на магьосник, който ей сега ще извади от цилиндъра си цяло котило бели зайчета.
— Коняк, за да ни сгрее — започна да изброява и размаха бутилката като златна купа. — От специалните шункови пастетчета на мисис Бейли. — Сложи ги на импровизираната маса и продължи: Две пилешки бутчета, парче чедър и няколко ябълки. Е, как ти звучи?
— Страхотно.
Габриел се разположи на дъските и се облегна на релинга.
— Съжалявам, но няма прибори. Ще пием от бутилката и ще ти режа месото с джобното си ножче. — Той извали ножчето, подаде на Габриел бутилката с коняк и нарисува върху пастета буквата V.
Джейк се вслушваше жадно в шумовете от пикника. Усещаше миризмата на яденето, ароматът на коняка го замая. Беше му страшно студено, а на всичкото отгоре беше гладен. Гласът на баща му звучеше като никога преди — весел, безгрижен, изпълнен със смях. Габи отпи голяма глътка коняк и се закашля, татко му я потупа по гърба и двамата се засмяха. Ако се покажеше сега, със сигурност нямаше да му се разсърдят. Джейк се надигна и за миг се подаде от скривалището, но смелостта го напусна и пак се сви на кълбо.
— Сега минаваме покрай Нийдълс. — Натаниъл се изправи и протегна ръка да помогне на Габриел. — Страховита гледка, нали?
— Никога не съм минавала оттук — промълви тя. — Обикновено прекосявам Ламанша от Кале до Дувър и обратно. Там всичко е мирно.
Скоро оставиха зад гърба си остров Уайт и защитената делта на Солент. Вятърът се усили, морето вече не беше гладко, а вреше като котел и черните вълни бяха покрити с бяла пяна. Рибарското корабче напредваше безстрашно и за учудване на Габриел люлеенето не беше особено силно. Тя се вслушваше в себе си, но не откриваше признаци на бунт в стомаха. Очевидно „пикникът“ й се бе отразил добре.