— Ти имаш пълното право да му се скараш — заговори тя бавно и отчетливо. — Той трябва да проумее, че е причинил много ядове и усложнения. Но докато говориш с него, го дръж в ръцете си, за бога, Натаниъл!
Тя му подаде детето и Натаниъл инстинктивно протегна ръце да го поеме. Взе момченцето и несъзнателно го притисна до гърдите си. И двамата изглеждаха толкова изненадани от тази постъпка, че въпреки критичните обстоятелства Габриел едва не избухна в смях. За да скрие усмивката си, тя сведе глава и побърза да ги остави сами.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Още не вярвам на очите си — промърмори Натаниъл, докато гледаше бледото лице на сина си съвсем близо до своето. — Какво, по дяволите, искаше да постигнеш, Джейк?
Лицето на момчето се изкриви жално, устата му се закръгли в голямо „О“. Ей сега щеше да избухне отново в плач.
— Не започвай пак да ревеш — спря го остро Натаниъл. — В момента, приятелче, нямаш абсолютно никаква причина да плачеш. Не мога да ти гарантирам, че това щастливо състояние ще продължи, но ти предлагам да си спестиш сълзите до момента, когато можеш да имаш някаква полза от тях.
Джейк затвори уста и се скова в прегръдката на баща си. Големите кафяви очи останаха неотстъпно устремени в неговите.
— Как успя да се качиш на борда? — поиска да узнае Натаниъл, питайки се как ще се справи с неизбежните проблеми, възникващи от това катастрофално присъствие. — Искам да ми разкажеш всичко от мига, когато напуснахме къщата. — Той седна на койката, без да изпуска момчето от ръцете си. Не помнеше кога за последен път го е държал на коленете си.
Запъвайки се, Джейк описа приключенията си. Гласът му все още беше задавен от сълзи, но той мъжествено се стараеше да ги сдържа.
— Велики боже — промърмори Натаниъл, когато разказът свърши. Това ли беше детето, което предпочиташе да рисува в пясъка, вместо да се катери по дърветата, което пищеше от страх на гърба на най-кроткото пони, което изглеждаше неспособно да отговори на най-простия въпрос с повече от една дума? Макар и неохотно, Натаниъл призна, че е впечатлен от смелостта и изобретателността на Джейк. Но това не променяше нищо в сериозността на ситуацията.
— Как смяташ, какво ще си помислят бавачката и мис Прими утре сутринта, когато влязат в детската стая и установят, че си изчезнал?
Джейк не отговори. Сълзите отново потекоха по бузките му.
— Не си помислил за това, нали? Ще полудеят от тревога. Непрестанно ще се питат къде си и какво ти се е случило.
— Ти каза на Прими да си ходи — пошепна Джейк и преглътна мъчително. — А аз искам да съм при Габи.
— Да, мисля, че разбирам копнежа ти — промърмори Натаниъл. — Това ни е семейна черта. — После се облегна на стената на кабината, много изненадан от чувството си за хумор в тази бъркотия.
Изведнъж крехкото детско тяло в ръцете му се разтрепери и Натаниъл се сети, че дрешките на момчето са влажни, а мократа коса е залепнала за челото му. Освен това вече беше минало полунощ.
— Сега е по-добре да си легнеш — каза той и се изправи. — В момента и без това не можем да променим нищо. — Сложи Джейк на пода и измъкна мокрия пуловер през главата му. — Свали си панталона.
Той се изправи и зачака нетърпеливо момчето да откопчее копчетата.
— Почакай, аз ще го направя. — наведе се и бързо освободи детето от влажната материя, после го уви плътно в дебелото одеяло от койката. — Добре ли е така?
Джейк кимна и притисна лице към грубата вълна. Беше твърде шокиран и развълнуван от събитията на вечерта, за да осъзнае необичайното внимание на баща си. Натаниъл го вдигна и го сложи върху сламеника. Джейк моментално се обърна настрана и затвори очи.
Натаниъл остана още малко над койката, загледан в спящото дете, и бръчките на челото му издаваха по-скоро объркване, отколкото гняв. После рязко се обърна и се качи на палубата.
— Сложих го да спи. Боя се, че ти взе койката.
— Няма нищо. И без това не съм уморена. Той добре ли е?
— Студено му е и е много уморен. Веднага заспа.
— Не се учудвам. — Тя помълча малко и попита колебливо: — Наказа ли го?
Натаниъл поклати глава.
— При дадените обстоятелства не би имало никакъв смисъл. Какво ще кажеш?
— О, да, прав си — съгласи се с готовност тя. — Просто не бях сигурна какво ще решиш.
— Иска ми се да не беше омагьосала сина ми — изрече тихо той и се загледа към тъмното, разбунено море.
— Не съм го омагьосала — възрази Габриел, но не особено настойчиво. Много добре разбираше стъписването на Натаниъл.
— Не си ли? — Той се обърна отново към нея и в погледа му светна почти плашеща настойчивост.