— Не разбирам за какво говориш. — Гласът й прозвуча несигурно. Натаниъл разтърси глава, за да се овладее, и уморено прокара ръка по очите си.
— Нищо лошо не исках да кажа, повярвай. Вероятно отново си излях гнева върху теб. Съжалявам.
Габриел кимна с разбиране.
— Какво ще правиш с него?
— Нямаме избор — отвърна той трезво. — Ще пътува с нас.
— Не може ли просто да отплаваш обратно с него, когато пристигнем в Шербург?
Натаниъл поклати глава.
— Корабчето няма да се върне веднага в Англия. Капитан Дан е малко нещо авантюрист. Смята да пообиколи бретонското крайбрежие и да потегли обратно от Сен Мало след седмица или две, натоварен догоре с бъчвички коняк и всякаква друга контрабандна стока, до която може да се добере.
— Но за Джейк ще е опасно в Париж!
— Права си — кимна той. — Добре, че имаме сигурна квартира, в която мога да го настаня. Там няма да събужда нежелано внимание. До Париж може да пътува в каретата с теб. Твоят пропуск ще го пази. Никой няма да се заинтересува от едно дете.
— Бихме могли да превърнем работата в игра — изрече замислено Габриел. — Така няма да го уплашим.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Виж, Джейк е дете с богата фантазия. Постоянно си измисля разни приключения. Мисля, че това е често явление при сами деца в семейството. Разработва много сложни сценарии, детайлни и прецизни, вече ми е разказал някои от тях. Наистина са интересни. Джейк е много будно момченце.
Натаниъл не изглеждаше особено впечатлен от фантазията на сипа си.
— Не смятам, че има голяма разлика дали ще гледа на пътуването като на игра или не. Колкото по-скоро пристигнем в Париж, толкова по-добре. Така ще мога да го скрия на сигурно място. Затова ще пътуваме денонощно.
Той говори преди всичко като резидент, не като баща, помисли си Габриел. Очевидно Натаниъл нямаше представа какво е да пътуваш по изровените пътища шестгодишно дете, без да правиш почивка. Но сега нямаше смисъл да му обяснява.
— Хайде да слезем в кабината — помоли тя. — Вятърът се усилва.
В голата кабина с люлеещ се фенер и тясна маса нямаше друго място за спане, освен пода. Габриел забеляза с лека гримаса, че някой грижливо бе поставил в ъгъла кофа е вода, за да могат пътниците на „Кърли“ да се облекчат. Тя нямаше никаква възможност да остане сама. Не за първи път Габриел си помисли, че светът е устроен преди всичко за потребностите на мъжете.
Натаниъл я прегърна и тя сложи глава на рамото му. Под тях корабчето скърцаше и се люлееше, лампата над главите им хвърляше застрашителни сенки.
Габриел заспа, но много скоро движенията на кораба се промениха драматично. Кофата се изтърколи по пода и се удари в стената. Стомахът й се преобърна и тя простена задавено.
— Трябва да се кача на палубата. Имам нужда от чист въздух. — Гласът й беше само задавен шепот.
Джейк изплака, седна на койката със затворени очи и се хвана за коремчето. Габриел посегна към кофата и стигна до койката тъкмо навреме, преди Натаниъл да е разбрал какво става. Детето започна да повръща, стенейки от болка и страх. Въздухът в тясното помещение стана още по-нетърпим. Габриел държеше главата на Джейк над кофата и му говореше утешително, като в същото време се опитваше да овладее собственото си гадене.
— Можеш ли да намериш малко студена вода? — попита тя Натаниъл, който стоеше безпомощно до нея. — За да измия лицето му.
— Не знам дали на борда изобщо има прясна вода.
— Тогава гребни от морето. Как може да не носят вода за пиене!
— Плаването трае само дванадесет часа — отговори той. — Защо рибарите не бяха помислили да вземат на борда бъчвичка с прясна вода? Поне той трябваше да се сети, че с тях ще пътува има жена. А сега и малко дете…
След няколко минути Натаниъл се върна в каютата с кофичка морска вода. Наметката му беше мокра от дъжда и морската пяна. Точно когато влезе, корабчето се залюля застрашително и водата плисна от кофичката. Натаниъл едва успя да се залови за завишената маса.
Джейк продължаваше да повръща, давеше се и сърдито протестираше срещу това неразбираемо мъчение.
Габриел потопи кърпичката на Натаниъл във водата и изми горещото, запотено лице на детето. Когато Джейк продължи да повръща и след половин час, чертите й се изопнаха от загриженост и тревога. Детето вече не стенеше и не плачеше, а висеше безсилно в ръцете й над кофата.
— Не може да продължава така, бедничкият — рече загрижено тя. — Вече няма нищо в коремчето. О, господи…
Тя загуби битката срещу собственото си гадене и забърза към изхода, притиснала ръка към устата.