— Ти се погрижи за него — изрече с мъка тя и забърза към палубата, към спасителния чист въздух. Даже дъждът беше облекчение. Едва успя да се добере до релинга и се предаде на мъките на морската болест, без да се притеснява от виещия вятър и пенещите се вълни.
Натаниъл се зае със сина си. Страданията на детето бяха непоносими. Малкото телце се разтърсваше от гърчове. Лицето му беше восъчнобледо, със зеленикав оттенък. Очите му хлътнаха дълбоко в орбитите, а черните сенки около тях застрашително се уголемяваха.
След един час Натаниъл усети първите признаци на паника. Никога не беше приемал сериозно морската болест, считаше я просто за неразположение, от което едни хора страдат, а други — не. И на него му се гадеше, но все още се държеше на крака. Детето обаче отслабваше от минута на минута. Вече нямаше сили да седи без чужда помощ, но когато бащата го слагаше да легне, веднага започваше пак да се дави.
Мъчителният спомен за края на Хелън се появи пред очите му, по-жив от всякога. Трепкащите сенки по стената се превърнаха в призраци. Хелън също си отиде от този свят по негова вина. Но тя почина от загуба на кръв, опита се да си утеши той. А Джейк само повръщаше…
Натаниъл положи огромни усилия да прогони спомена, но страхът му за Джейк се засилваше. Това гадене не беше нормално. Трябваше да сложи край на повръщането, да успокои детето. Защо, за бога, не бяха взели вода? Трябваше да намери средство, което да замени течностите, които Джейк губеше… или поне нещо, което да облекчи гаденето и да освободи малкото тяло от гърчовете.
Представи си Габриел, която страдаше сама на палубата. Гняв се надигна в гърдите му, когато притисна детето до гърдите си, неспособен да облекчи страданията му. За всичко беше виновна Габриел.
В този момент забеляза кошницата с храна. В нея имаше бутилка коняк. Смяташе се, че конякът облекчава пристъпите на морска болест.
Което беше добро за възрастните, сигурно беше добро и за децата. Или поне нямаше да влоши нещата. С мрачна решителност Натаниъл посегна и извади бутилката от кошницата. Прегърна здраво детето и потрепери: костите му бяха чупливи, кожата — студена и влажна.
Отвори устата на Джейк и предпазливо наля няколко капки коняк. Момченцето направи опит да протестира, закашля се и се задави. С търпение, което не знаеше, че притежава, Натаниъл продължи. Държеше здраво детето, говореше му успокоително и наливаше по малко коняк в устата му.
Бавно и постепенно тялото на Джейк се отпусна. Очите му се отвориха един или два пъти и за ужас на Натаниъл синът му не го позна. Но поне гърчовете отслабнаха и след време, което му се стори цяла вечност. Джейк заспа в ръцете на баща си.
Натаниъл го държа дълго в прегръдката си, не смеейки да го остави на койката — можеше да го събуди и страшното гадене да започне наново. Нямаше представа колко време е седял с детето в ръцете си, загледан във восъчнобледото личице и заслушан с трепет в слабото му дишане. Много искаше да избърше лицето на Джейк с мократа кърпа, но се боеше, че ще го събуди.
Отново си спомни Габриел, сама на мократа палуба, в бурята и дъжда, сама със страданието си, и прозря, че Джейк не страдаше по нейна вина. Детето бе избягало от собствения си баща и бе намерило утеха при Габриел. Можеше да я обвинява в много неща, но не и в манипулиране на Джейк.
Беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че е сбъркал.
След известно време се осмели да сложи детето на койката. Зави го грижливо с дебелото одеяло и постоя наведен над него. Джейк лежеше по гръб, неподвижен, но дишаше по-бавно и по-дълбоко, сякаш беше изпаднал в безсъзнание. От изтощение е, каза си Натаниъл, ала веднага посегна да опипа пулса на малката, крехка китка, връхлетян от болезнено чувство за вина. За негово облекчение сърцето на момчето биеше бързо и силно.
Той взе бутилката с коняк и излезе на пръсти от задушната каюта. Отначало не видя Габриел на палубата. Вятърът беше поотслабнал, люлеенето на кораба вече не изглеждаше така застрашително. Скърцането на мачтите беше станало равномерно. Вече се разсъмваше и небето бе посивяло. Най-сетне откри до релинга на наветрената страна тъмна фигура, свита на кълбо.
— Габриел? — повика я тихо той и забърза към нея.
Отговори му тих стон. Натаниъл клекна до нея, отпуши бутилката, хвана Габриел за раменете и внимателно я обърна към себе си.
— Пийни малко коняк. Ще ти помогне.
Тя отпи смело, преглътна и шумно пое въздух, когато огнената течност се изля в гърлото й и стопли гърчещия се стомах.
— О, божичко — пошепна задавено тя. — Защо на теб не ти става лошо?
— Ако това ще те утеши, ще ти призная, че не се чувствам особено добре — изръмжа той и устните му се изкривиха в усмивка — този коментар беше толкова типичен за нея, даже в минутите на страдание. — Пийни още малко.