Тя го послуша и бузите й веднага добиха цвят.
— Как е Джейк?
— Заспа, бедничкият. Никога не съм изпитвал такъв страх, Габриел — призна задавено Натаниъл. — Един или два пъти си помислих, че ще умре в ръцете ми. В момента е напълно обезсилен. Само сянка на моето момченце…
— Още е много малък, за да е толкова болен отговори Габриел. — Трябва му вода.
— На кораба няма вода, нали ти казах. Налях в устата му малко коняк. Не знам дали постъпих добре, но поне заспа и вече не се гърчи.
— Щом се е успокоил, всичко е наред — увери го тя, приглади разрошената си коса и направи гримаса. — Мисля, че лошото отмина. Вълнението отслабва. Но се чувствам толкова студена и мокра…
— Слез в кабината и се преоблечи. — Натаниъл протегна ръка да я подкрепи. Тя се олюля и се облегна тежко на гърдите му.
— Краката ми са като пудинг. Знаех си, че имам причини да предпочитам плаването между Дувър и Кале. Там поне страдам по-кратко време. Не биваше да ти позволявам да ме качваш на това корабче.
Тази жена е невероятно издръжлива, помисли си с неволно уважение Натаниъл, докато я притискаше към гърдите си. Повече от три часа беше повръщала под студения дъжд и бурята и въпреки това намираше сили да се шегува.
Когато влязоха в кабината, Джейк се размърда и простена. Натаниъл изохка страхливо и се втурна към койката. Лицето на детето беше смъртнобледо, очите широко отворени.
— Искам да си ида вкъщи — пошепна Джейк. Гласът му беше слаб и задавен. — Искам да сляза от този ужасен кораб. Коремчето ме боли. — От очите му потекоха сълзи.
— Спокойно, спокойно, малкият ми — изрече нежно Натаниъл, коленичи до койката и приглади назад влажните коси, нападали по челото на детето. — Заспивай.
— Искам си Неди… къде е Неди? — Джейк повиши глас и се опита да стане. — Искам Неди. — Блъсна ръцете на баща си, които се опитваха да го задържат, и захълца.
— Кой или какво е Неди? — попита Натаниъл, когато Габриел се появи зад него.
— Едно плетено магаренце — обясни тя. — Джейк заспива с него.
Защо не знам това? — запита се Натаниъл с чувство за вина. Опита се, но не можа да си спомни кога за последен път е бил в детската стая.
Слабият протест на Джейк заглъхна и очите му отново се затвориха. Изтощението го надви.
Габриел бързо съблече мокрите си дрехи.
Натаниъл я наблюдаваше, докато се ровеше в пътната чанта и търсеше какво да облече. Беше само по батистени гащи до коленете и тънка дантелена риза и въпреки тревогата си за Джейк той усети познатото пулсиране в слабините. Откъде идваше силното й въздействие върху него, даже при тези безутешни обстоятелства? Даже в тази тясна, задушна кабина? Как тази лекомислена и всепоглъщаща страст можеше да съществува едновременно с дивия гняв и жаждата за отмъщение?
Ако не беше тази страст, сега Габриел щеше да пищи в безмилостните ръце на мъчителите си, а Джейк щеше да спи спокойно в детската си стая в Беърли Мейнър. Вместо това той се бе втурнал да изпълни отмъщението сам, тласкан от гордост и похот. Съзнаваше, че този порив е също така ирационален като страстта, но не можеше да контролира нито едното, нито другото.
— Ще се кача на палубата, за да видя как напредваме — изрече рязко той и излезе от кабината.
Габриел се обличаше, дълбоко замислена. Имаше намерение да се настани в дома на Талейран на улица Д’Анжу. Не знаеше дали кръстникът й вече се е върнал от Прусия, но когато беше във Франция, тя винаги отсядаше в къщата му, независимо дали той си е вкъщи или не. Надяваше се да се срещне с него, защото имаше нужда от съвета му. Фуше в никакъв случай не биваше да узнае за присъствието на английския резидент в Париж.
Талейран нямаше да предаде Натаниъл, защото той беше изключително важен за собствените му планове, обаче бруталният полицейски шеф щеше да се възползва от благоприятния случай и да премахне английския шпионин. Фуше не се колебаеше да примами невинен човек в капан или да го отвлече. Ако Фуше узнаеше, че Натаниъл е довел сина си в Париж, Джейк щеше да бъде заплашен от смъртна опасност. Фуше със сигурност щеше да я подложи на разпит — цивилизован, естествено, или поне толкова, колкото беше способен. Той се отличаваше с остър ум и тя трябваше да е изключително съсредоточена, за да не изрече неволно нещо от онова, което беше длъжна да запази за себе си.
— Е, все пак ще имаме малка компенсация за тази ужасна нощ. — Появата на Натаниъл сложи край на мрачните й размишления. — Вятърът е бил достатъчно силен, за да съкрати плаването ни с цял час. Към девет ще минем покрай островите Сцили. С малко повече късмет ще стигнем целта по обед.