— Посред бял ден?
— Ще влезем в скрит залив, защитен от издаден риф. През рифа може да мине само капитан, който го познава добре. По тази причина там няма патрули. „Кърли“ вече вдигна френски флаг и ще плава на доста голямо разстояние от крайбрежието, после ще се насочи право към рифа.
— Значи вече си минават по този път?
— Да, много пъти. Дан е експерт в преодоляването на рифа. — Той пристъпи към койката и се вгледа в спящия Джейк. — Без съмнение мога да се утешавам с увереността, че Джейк никога вече няма да тръгне да бяга по море.
— Прав си — съгласи се Габриел с тих смях.
— Трябва да му купя дрешки. Тези са още мокри. — Натаниъл изтърси панталонките и смачкания пуловер.
— Добре ли говориш френски? — Повечето образовани британци говореха гладко френски, но за Габриел беше важно дали английският резидент ще може да мине за местен.
— Достатъчно добре. Не толкова, колкото ти говориш английски, но ще се оправя. Освен това знаеш, че не съм бъбрив.
— Да, дори в най-добрите си моменти — отговори Габриел и гласът й прозвуча изненадващо рязко.
— Тази сутрин езичето ви е доста остро, мадам.
— Готова съм да убия човек за чаша кафе — отговори вместо извинение тя и облиза сухите си, солени устни.
— Опитай с една ябълка.
— Но само ако има и сирене. Май е време за още един пикник. Умирам от глад.
Натаниъл поклати ухилено глава и отново се учуди на издръжливостта й. После си припомни, че тя е премината през същата корава школа като него, затова не биваше да се изненадва. Усмивката му угасна.
Отвори кошницата и изсипа съдържанието й на масата. И двамата биха предпочели да излязат на палубата, но не можеха да оставят Джейк сам.
Детето спа, докато наближиха коварните зеленикави води на каната, през който се влизаше в скрития залив. Високите скали на нормандския бряг стърчаха от двете им страни сиви и заплашителни въпреки слабата слънчева светлина на мекия пролетен ден.
Габриел се качи на палубата, за да подиша чист въздух. Развълнуваното зелено море не й вдъхваше доверие. След малко Натаниъл се появи от кабината на ръце с Джейк, все още увит в дебелото одеяло.
— Събуди се и реших, че чистият въздух ще му се отрази добре.
— Добро утро, Джейк — поздрави весело Габриел и се наведе да целуне бузката, загубила здравата си закръгленост.
Джейк зарови лице на гърдите на баща си.
— Студено ми е — изхленчи той. — И искам да пия.
— Виж, там е мястото, където отиваме. — Натаниъл го вдигна малко по-високо и го обърна, за да види над рамото му бързо приближаващия се бряг.
— Не искам — пошепна плачливо Джейк. — Искам си бавачката и Прими. Студено ми е.
— Срещу студа мога да направя нещо, но за останалото не отговарям — отговори бащата, опитвайки се да запази търпение, както много добре забеляза Габриел, за разлика от нещастно хленчещото дете.
— Искам Неди и гърнето.
— Първото ще получиш, но второто не — отговори този път Габриел. — Искаш ли аз да го взема?
— Ако нямаш нищо против. — Натаниъл й подаде товара си с нескрито облекчение. Джейк прегърна устремно Габриел и тя го свали отново в кабината.
Натаниъл се облегна на релинга и се загледа във водата и пясъчния бряг зад нея. Непредвиденото участие на Джейк щеше да се отрази крайно неблагоприятно върху плановете му. Докато върне Джейк на сигурно място в Беърли Мейнър, трябваше да е крайно внимателен в Париж. Първоначалното му намерение беше да се престори, че включва Габриел в организацията, като предупреди всички агенти, че тя е измамница, да я захрани с фалшива информация и с нейна помощ да залови тайните агенти на Фуше в Лондон. Целта на идването му в Париж беше да се срещне с най-доверените агенти и да ги уведоми за намеренията си.
Докато бяха в Париж, Габриел трябваше да стои далече от него и от Джейк. Той беше убеден, че тя никога не би изложила момчето на риск съзнателно, все едно на коя страна дължеше лоялност, но самата й близост беше опасна. Хората на Фуше със сигурност щяха да следят всяка нейна крачка. Освен това винаги съществуваше възможност да каже нещо по непредпазливост — даже най-опитните, най-внимателните шпиони правеха такива грешки.
Корабчето стигна до входа на залива и Натаниъл се обърна към моряка на кормилото. Лицето на Дан беше напрегнато, рунтавите вежди свъсени, той се взираше в зеленикавата ивица вода с къдрещи се вълнички и чакаше да се появи дупката, която щеше да им осигури безпрепятствено преминаване през рифа.
Дан завъртя кормилото, вдигна глава към такелажа и разви внимателно голямото платно, за да улови вятъра в благоприятния момент. Корабчето се залюля силно, когато вятърът напълни платното и кърмата се изви настрана.