Затаил дъх, Натаниъл очакваше както всеки път застрашителното драскане, с което килът преминаваше покрай острите скали. Но не се чу нищо такова. Корабчето се плъзна елегантно по плитката ивица вода и се озова в спокойната сигурност на залива.
— Всичко мина добре, сър! — извика Дан и се ухили широко, освободен от напрежението. Моряците от екипажа се засмяха облекчено, понесоха се груби шеги. Дан извади отнякъде бутилка бренди и я предложи на Натаниъл. Без да се притеснява, лорд Прайд отпи голяма глътка и подаде бутилката на най-близкия моряк с шеговита забележка. Всички бяха доволни. За пореден път бяха успели. Никога не можеше да се предскаже дали трудната маневра ще успее — Натаниъл всеки път изпитваше същото облекчение с цялото си тяло, а след това преминаване то беше многократно по-силно! Този път с него беше синът му — заложник на съдбата.
Габриел се качи на палубата и обърна лице към слънцето. Вятърът моментално се зарови в червените къдрици. Под лъчите на обедното слънце ясно личаха линиите на изтощение върху бялата й кожа, ала тъмните очи блестяха както винаги, а красивата уста беше изкривена в обичайната иронична усмивка. Топлото желание, което усещаше винаги при появата й, веднага победи умората.
Господ да му е на помощ! Защо? Защо точно тази жена? На света имаше толкова много жени — защо точно Габриел дьо Босер трябваше да е предателка?
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Не искам това. Цялото е само кора. — Джейк бутна парчето хляб към ръба на чинията си и долната му устна затрепери.
— От кората зъбите стават здрави — отбеляза Габриел подчертано весело. — Искаш ли да го намажа с кайсиев мармалад?
— Не го искам. — Детето гневно отблъсна ръката й. — Мразя кората!
— Това е френски хляб, Джейк — опита се да го убеди Габриел с безкрайно търпение. — Френският хляб е с дебела кора.
— Не харесвам френския хляб. — Джейк грабна парчето и го хвърли на пода. От очите му потекоха сълзи. — Искам яйце. Винаги ям яйце с чая… с войничета.
— Войничета ли? — Натаниъл се отблъсна от вратата, откъдето беше наблюдават сцената с нарастващо раздразнение.
— Тънки парченца хляб, намазани с масло — обясни с усмивка Габриел. — За да се топят в яйцето. Като момче и ти си ял войничета с рохки яйца.
— Много добре си спомням, че не съм ял подобно нещо — отговори Натаниъл с искрено отвращение. — Никога не бях чуват тази глупава дума! — Застана до масата и отряза малко парче от франзелата. — Стига си се глезил, Джейк. — Сложи парчето в чинията му и заповяда: — Започвай да ядеш. Веднага.
Джейк подсмръкна, но като видя, че търпението на баща му се е изчерпало, се подчини.
— Искам мармалад — изохка той.
— Моля — отговори подчертано бащата.
Джейк подсмръкна отново и изрече думата с едва доловим шепот.
Габриел намаза хляба му с мармалад и погледна в намръщеното лице на Натаниъл. Посочи с глава прозореца в задната част на помещението, той кимна и двамата се отдалечиха от масата и от начупеното момченце.
— Джейк е уморен до смърт, Натаниъл — обясни тихо Габриел. — Не е виновен, че е в толкова лошо настроение и капризничи. Не бихме ли могли да нощуваме тук? Ще тръгнем още на разсъмване.
Натаниъл се намръщи още повече, обърна й гръб и се загледа към двора на страноприемницата. След като по обед слязоха от борда на „Кърли“, той бе купил от един местен селянин неудобен файтон е един кон, който много се зарадва да замени старото возило и жалката си кранта за цяла шепа сребро. Естествено, не пропусна да ги попита кои са и къде отиват, но въпросите му бяха задушени в зародиш когато Габриел показа пропуска си с аристократична надменност. Файтонът с мъка ги пренесе двадесет мили по-нататък, докато Джейк хленчеше в скута на Габриел, а Натаниъл ругаеше мършавия кон и напразно се опитваше да увеличи скоростта му.
Ранната вечер ги завари в село Кюнвил, в гостилницата „Златния лъв“. Натаниъл имаше намерение да вечерят, да изоставят файтона и да се качат на пощенската карета, която да ги отведе направо в Париж.
Той се извърна от прозореца и хвърли поглед към момчето, чиито очи се затваряха.
— Може да спи и в каретата.
— Джейк има нужда от истинско легло, поне за няколко часа — настоя Габриел. — Все още е твърде слаб от морската болест.
— Колкото по-дълго се мотаем по пътищата, толкова повече нараства опасността. — Натаниъл удари с юмрук по стъклото и се обърна отново към прозореца.