Гневът помогна на Натаниъл да изиграе убедително ролята си на намръщен, затворен в себе си прислужник. След като получиха няколко едносрични отговора на учтивите си въпроси, слугите от страноприемницата го оставиха сам с вечерята му. Ако се съдеше по празната, табла, която изнесоха от стаята на Габриел, тя си бе похапнала добре. Собственият му вкус не беше чак толкова изискан, че да не оцени по достойнство пикантната селска храна в кухнята. Беше ял и много по-лоши неща, а червеното местно вино беше много добро.
Нарът на тавана обаче беше друго нещо. Натаниъл нямаше никакво намерение да прекара нощта между хъркащи, немити селяни и да се задуши от миризмата на чесън. Чистата слама в плевнята беше за предпочитане.
Габриел, която стоеше до прозореца на спалнята си, го видя да излиза през задния вход и да се насочва към оборите. Гъвкавата му походка не можеше да бъде сбъркана с никоя друга. Вратата се затвори зад него и златното сияние на огъня от кухнята изчезна. Дворът потъна в мрак. Натаниъл спря за миг пред вратата на обора и хвърли поглед към прозореца на Габриел, без да подозира, че тя стоеше там, скрита зад пердето, и го виждаше. После изчезна и скоро Габриел видя мътна светлинка зад малкия кръгъл прозорец на плевнята.
Тя бе уверена, че е отгатнала причината, поради която Натаниъл не е останал да спи на тавана. Вероятно е очаквал, че тя ще го наблюдава… може би дори се е надявал. Не беше нужна особена фантазия, за да изтълкува този поглед към прозореца на стаята й като покана. Бяха минали цели два дни, откакто се бяха губили във великолепния лабиринт на страстта.
Габриел се обърна към стаята и се огледа търсещо. Възбудата бързо прогони изтощението от дългото, изпълнено с лишения пътуване. Щом всички заспят, ще отиде при Натаниъл. Никой няма да я забележи. Джейк спеше толкова дълбоко, че дори гръм от оръдия нямаше да го събуди.
Тя напълни легена с топла вода от каната, свали дрехите си и се насапуниса от глава до пети. Най-сетне можеше да измие солта и потта от тялото си, покрити с прах от неравните междуселски пътища.
Много искаше да си измие и косата, но нямаше достатъчно вода и се отказа. Само изчетка червените къдрици, за да ти освободи от праха и да им върне малко от предишния блясък. Облече нощница, напъха сгънатата си в кадифени пантофи, уви се в дебела наметка и смъкна качулката над очите.
Когато напусна стаята си на пръсти, страноприемницата тънеше в мрак и тишина. Заключи грижливо и скри ключа в джоба на наметката. Беше оставила прозореца открехнат — ако Джейк се събуди и я повика, щеше да чуе гласа му през двора. Натаниъл със сигурност беше отворил своя прозорец в плевнята.
На стълбището гореше една единствена лампа, стръмните дъбови стъпала скърцаха жално под краката й. Дали Натаниъл вече я чакаше? Собствената й възбуда беше толкова силна, че беше съвсем естествено любовникът й да изпитва същото нетърпение и да гори от страст.
Натаниъл обаче спеше дълбоко в сладко ухаещото сено. Нито за миг не бе помислил, че може да има посетителка, жадуваща за чувствени удоволствия. Беше смъртно уморен след всички несгоди и страхове на пътуването през морето и след като му бяха наложили да преспи в тази страноприемница, беше решен да използва времето за почивка.
Страстта беше последното, което искаше, когато заспа под лунните лъчи, танцуващи в малкия кръгъл прозорец на плевнята.
Ала сънят му беше лек и той се събуди веднага щом чу тихите шумове в обора под него. Шумовете бяха различни от обичайното риене с копита и пръхтене на дузината животни, които се движеха насън. Не се замисли надълго и нашироко откъде идва шумът. Още преди да е взел решение, се изтърколи от удобното си „легло“ и се сви зад стълбичката, по която се стигаше от обора до плевнята. В ръката му блесна нож. Не джобното ножче, с което режеше сирене и шунка, а опасна кама с толкова тънко и добре наточено острие, че можеше да се плъзне без проблеми между ребрата и да стигне до сърцето.
Тъй като щеше да му бъде трудно да обясни наличието на труп в плевнята, Натаниъл — за щастие на Габриел — реши първо да провери кой идва, а след това да действа. От дупката в пода се подаде глава, скрита под качулка.
Натаниъл позна главата в същата секунда, в която несравнимият аромат на кожата й го удари в носа. Дива, необуздана ярост се надигна в гърдите му. Намираха се в центъра на Нормандия. Неговият живот, животът на сина му и на седем френски агенти зависеха от безопасността му или — в случай, че го разкриеха, — от способността му да издържи на мъченията.
Какво, по дяволите, си въобразяваше тази малка мръсница? Тя беше агентка. Живееше в постоянна опасност. Знаеше, че трябва да избягва ненужни рискове. Но, естествено, тя не се плашеше от рискованите начинания. Бе заявил на Саймън, че Габриел е недисциплинирана и ако я вземе на работа в групата, ще трябва да я държи под постоянно наблюдение.