Ако беше някой от агентите му, той знаеше точно какво трябва да направи. Точно така, тя беше агент и той щеше да изиграе ролята си. Гневът отстъпи място на студена решителност, безогледна и много по-опасна от врящия вулкан на яростта.
Габриел стъпи в плевнята и се огледа. В следващия миг мъжката ръка притисна безмилостно устата й и тя се озова на пода с лице, заровено в сухото сено. Вбесена, тя започна да се отбранява, изви се под него, опитвайки се да използва хълбока си като лост, но той преметна крак през бедрата й и я вкопчи в безмилостна хватка. Краката й затропаха безсилно по дъските. Нямаше никакво значение, че тя знаеше кой я е нападнал и вярваше, че той няма да й стори зло. Продължи да се отбранява яростно, обзета от инстинктивна паника, осъзнала собствената си слабост пред могъщата сила на противника.
Опита се да извика. Трябваше да каже на Натаниъл, че е тя… Габриел… само Габриел. Нима беше възможно да не я е познал?
Усети как той я сграбчи за косите и грубо вдигна главата й. Отвори уста да си поеме дъх и той втъкна между зъбите й кълбо парцали, които изпълниха устата и задушиха вика й. Лицето й отново се заби в сламата. Коляното му в гърба й я притискаше към пода. Той изви ръцете й отзад и сръчно ги овърза с дебело въже.
Всичко това бе продължило само секунди, а тя вече лежеше вързана и със запушена уста, уплашена и объркана от лекотата, с която той я бе надвил, сръчен и опитен в нападението, колкото в любовната игра.
Когато инстинктивният страх отслабна, тя изпита възхищение към силата в стройното тяло на Натаниъл, към светкавичната ефективност на движенията му, оцени хладнокръвието и безогледността на цялата маневра. Той знаеше много добре кой е влязъл в плевнята; със сигурност не я смяташе за чужд човек, нито за враг. Знаеше коя е тя още в първата секунда, когато връхлетя отгоре й.
Най-сетне Габриел проумя защо постъпваше с нея по този груб начин. Натаниъл вярваше, че тя е подценила смъртно сериозната природа на общото им начинание, и като ръководител на групата наказваше заблудилия се новак по начин, който да го убеди в непростимостта на постъпката му. Най-умното беше да лежи тихо и покорно и да чака бурята да отмине.
Да, бе направила голяма грешка. Заслепена от горещото си желание, за момент бе забравила истинската цел на пътуването им. Излезе от ролята си, забрави напълно Гийом, Талейран и Фуше, мислеше и чувстваше само като жена, разкъсвана от копнеж по любимия.
Натаниъл се дръпна от нея и стана.
— Как смееш! — изсъска той през здраво стиснати зъби. — Как смееш да излагаш сина ми на опасност… да рискуваш собствената си сигурност, моята, тази на хората ми?
Габриел, безпомощна пленница, потрепери под напора за злобното нападение. Нямаше какво да каже в своя защита. Обвиненията му бяха напълно заслужени.
Натаниъл й каза още няколко остри думи и когато свърши, потъна в мълчание, втренчил поглед в сгърчената на пода фигура.
— Седни! — заповяда той строго.
Как да седне, след като ръцете й бяха вързани на гърба, а носът й беше забит в гъделичкащото сено? Ала послушанието беше единственият правилен начин на поведение в този момент. Габриел се претърколи настрана, сгъна единия си крак и успя някак си да седне, опряла лакът на коляното си.
Вдигна глава към Натаниъл и очите й се изпълниха с разкаяние. Изразът на лицето му беше обезкуражаващ, устните опънати в тънка линия, кафявите очи твърди като камъни.
— Стани! — заповяда той със същата строгост и я изчака с ръце на хълбоците да се изправи мъчително, но с цялото достойнство, което й беше останало.
Габриел реши, че проблемът й е не толкова във вързаните ръце, колкото в запушената й уста. Това беше нечовешко. И смешно. Нямаше друг избор, освен да стои и да понася студения, унищожителен поглед на Натаниъл. И да се чувства като червей. Помисли си с копнеж за леглото с чисти чаршафи и мек матрак, което я очакваше. Защо, за бога, не беше избрала простите удобства на спокойната нощ, а бе посегнала към звездите?
— Обърни се.
Тя се подчини и с облекчение усети как той развърза колана и освободи китките й. Побърза да измъкне парцала от устата си и се опита да навлажни с език пресъхналите си устни. Остана с гръб към Натаниъл, уплашена от подлудяващата демонстрация на сила. Не можеше да го погледне в очите.
— Защо? — попита остро Натаниъл.