— Бих го направила, ако можех — отвърна тя и веселите искри в очите й угаснаха. — Но не ме привличат мъже, които искат да водят подреден живот.
— Сигурно защото самата ти не искаш — установи рязко кръстникът й. — Харесваш нашия занаят.
— И какво показва това за характера ми? — попита Габриел и поклати глава.
— Убеден съм, че сама ще го откриеш. — Талейран направи нетърпелив жест. Габриел беше от хората, за които провидението беше определило много противоречива съдба, живот на силна страст и силна болка. Може би такъв живот беше за завиждане, но не му се вярваше. Тя живееше на ръба на опасността, никога в удобната сигурност на средата, достигаше висини, познаваше славата — все неща, непознати на обикновените хора. Но такъв живот имаше своята цена и тя го знаеше. Беше само на двайсет и пет години, а вече бе загубила толкова много.
Габриел намери младата съпруга на Талейран в будоара й. Катрин беше омъжена за Талейран от пет години — крайно неподходяща връзка, която шокираше и объркваше обществото. Талейран, потомък на едно от най-старите семейства на Франция, се бе оженил за жена от долен произход, след като четири години бяха любовници. На всичкото отгоре тази жена имаше славата, че би станала любовница на всеки, който е готов да плаща за издръжката й. Повечето хора и до днес не бяха проумели защо го е направил. Катрин беше глупава жена, не умееше да води разговор и да се държи в обществото. В никакъв случай не беше достойна партньорка на блестящия външен министър. Освен това не беше вече млада, макар че пословичната й красота още не бе избледняла.
Дълбоко в себе си Габриел вярваше, че кръстникът й се е оженил за простосмъртната си любовница просто ей така, без особени причини. Като бивш епископ Талейран презираше църквата, а като интелектуалец от средите на аристокрацията презираше буржоазните представи за морала. Затова, когато Наполеон проведе една от периодичните си морални чистки в двора и изиска непочтените връзки да се легализират, Талейран се поддаде на натиска на императора и се ожени. Не, че това промени нещо в живота му.
Катрин поздрави Габриел сърдечно, но по-скоро така, сякаш младата жена се е върнала от покупки, а не от дълга пребиваване в Англия.
— О, колко добре изглеждаш, скъпа — установи с лека завист тя и й подаде напудрената си буза за целувка. — Видя ли се вече с господаря?
— Да, в кабинета му — отговори Габриел. — Каза ми, че тази вечер ще остане вкъщи.
Катрин изохка ужасено.
— Как му хрумна! Аз обещах да вечерям у семейство Бонвил и вече не мога да откажа. Ще се наложи да го забавляваш вместо мен.
Габриел скри усмивката си. Способността на Катрин да забавлява съпруга си и на други места, освен в леглото, беше повече от съмнителна.
— Купих няколко метра рипсено кадифе с цвят на слама — продължи Катрин, докато я оглеждаше замислено, — но вкъщи установих, че никак не ми отива. Намирам, че на теб ще стои много добре, скъпа. Клотилд би могла да ти ушие нещо много хубаво. Намерих великолепни кройки за утринна рокля… само че къде ли ги пъхнах? — Тя запрелиства списанията, натрупани на мраморната масичка в стил Луи Тринадесети. — А, ето ги!
Габриел послушно разгледа списанието. Катрин обичаше разкоша, но сложните кройки и дантелите и рюшовете по утринната рокля съвсем не бяха по нейния вкус. Тя направи няколко учтиви забележки и обеща да види кадифето.
След като изпълни дълга си, побърза да се оттегли в покоите си. Крайно време беше да се отърве от мръсотията и напрежението на пътуването. През последните два дни бяха пътували почти без почивка.
Натаниъл се справяше по-лесно, защото яздеше редом с каретата, докато двамата с Джейк се друсаха по ужасните френски пътища. Момчето изискваше постоянно внимание и упорито се съпротивляваше на опитите й да му представи пътуването като тайнствено приключение. Необичайното ядене и друсането на каретата му причиняваха силно гадене и когато не спеше, обикновено беше плачлив и сърдит. Още първия ден Габриел получи ужасно главоболие и като видя напрегнатото й лице и уморените очи, Натаниъл взе Джейк при себе си на седлото, за да й даде няколко часа отдих.
Ако се съдеше по очевидното облекчение, с което Натаниъл й върна сина си, опитът не се бе увенчал с успех. Джейк непрестанно хленчеше, че иска да се върне в къщи, при бавачката и Прими, че иска Неди, истинско мляко и хляб без кора. Трябваше често да спират, за да се облекчи, и всеки опит на баща му да го развесели завършваше с неуспех.
Натаниъл го върна в каретата с хапливата забележка, че сега е негов ред да страда от главоболие.