Ала когато стигнаха предградията на Париж и каретата затропали по тесните павирани улички, Джейк се ободри. Никога не беше виждал голям град и не можеше да се нагледа. Сетивата му поемаха жадно непознатите шумове и миризми. Забрави гаденето и обсипа Габриел с потоп от въпроси, които я умориха не по-малко от предишното хленчене.
Габриел се отпусна с доволна въздишка във ваната, сложена пред буйния огън на камината, и затвори очи. Скованите й крайници скоро се отпуснаха. Какво ли правеха сега Натаниъл и Джейк? Със сигурност не лежаха в топла вана пред буен огън.
Натаниъл бе спрял каретата пред пазара за цветя на Ил дьо да Сите в сянката на Нотр Дам. Там скочи от коня и измъкна Джейк от каретата.
— Тук ще се сбогуваме.
— Къде ще отидете? — Габриел не бе очакваш такава внезапна раздяла.
— Ще се свържа с теб — отговори Натаниъл. — Ще те потърся на улица Д’Анжу.
— Но кога?
— Когато му дойде времето. — Резервираността му беше недвусмислена. Погледът му вече обхождаше пазара, преценяващ, спекулиращ, нащрек. Габриел разбра какво ставаше. Знаеше как се чувства той в този момент.
— Е, добре — отговори спокойно тя, наведе се през прозорчето и заговори настойчиво на малкото момченце: — Джейк, ти отиваш на голямо приключение с татко си. Трябва да му помагаш, разбираш ли? Длъжен си да мълчиш и ще говориш само когато той ти разреши. Никой не бива да знае кои сме ние, откъде идваме или каквото и да било друго. Това е голяма тайна. Нашата тайна. Разбираш ли?
Джейк отвори широко кафявите си очи. Вече беше свикнал с факта, че по време на пътуването татко му и Габи говореха само на френски. Не разбираше какво казваха, но усещаше настроението им, а след като бе започнал да свиква с чуждата страна, уравновесеността на характера му отново се прояви.
— Къде отиваш?
— Това също е тайна. — Тя му намигна съзаклятнически.
Джейк кимна сериозно.
— Ще се правим на невидими. Ще вървим по улицата и никой няма да ни вижда. Ние обаче ще наблюдаваме хората и дори ще ги подслушваме, защото те не могат да ни чуят.
— Освен когато си сам с татко си — добави Габриел.
Очите на момчето заблестяха.
— Когато никой не ни чува, ще си говорим както винаги.
— Правилно.
— Трябва да тръгваме — намеси се Натаниъл и Габриел ясно улови тревогата в гласа му. Той вдигна Джейк към прозорчето на каретата и Габриел го целуна за довиждане. После се обърна към оживения пазарен площад и само след минута потъна в навалицата.
Ратаят, който бе получил указания, се метна на коня и каретата продължи към улица Д’Анжу. Габриел възнагради щедро кочияша и ратая, който ги придружаваха от пощенската станция в Ньойи.
Колко време трябваше да чака тук, заобиколена от лукс, докато Натаниъл се свърже с нея? Присъствието на Джейк в Париж без съмнение щеше да обърка сериозно плановете му, каквито и да бяха те… нали й бе казал, че има неприятности със свой агент в Тулуза? Дали очакваше от нея да продължи самостоятелно?
В тъмната задна стая на малка каменна къща на улица Буд трима мъже седяха около ниска дъбова маса с петна от вино. Няколко свещи хвърляха мътна светлина върху остатъците от простата им вечеря: чеснов салам и зряло сирене.
Джейк събираше трошички хляб с навлажнен пръст и се прозяваше скучаещо. Началото беше вълнуващо: двамата с татко му влязоха скришом в тази странна, тъмна къща, децата в двора го зяпаха, мушкаха се с лакти и си шепнеха. Едно от момчетата хвърли по него парче сладкиш, другите се закискаха, но Джейк най-спокойно си похапна от сладкиша. Беше готов да си поиграе с непознатите деца, но татко му каза, че днес не може, и го отведе в малка стая под покрива на къщата.
С това приключението загуби очарованието на новото. Татко му поиска да го нахрани с френски хляб и парче отвратително миришещ тлъст салам, но Джейк не беше достатъчно гладен, за да го преглътне. Сърдито заяви, че предпочитал парче сладкиш и истинско мляко от кафявите крави у дома, в неговата си порцеланова чаша с изрисувани зайчета.
Татко и двамата мъже разговаряха тихо на френски, в стаята миришеше на чесън и влажни стари стени. Помещението се отопляваше от мангал с въглища и задухът скоро приспа Джейк. Той сложи ръце на масата, положи глава върху тях и затвори очи.
Натаниъл го наблюдаваше загрижено. Детето трябваше да е отдавна в леглото, но това легло се намираше в края на лабиринт от улички и дълги редици каменни къщи от средновековието. Не можеше да остави Джейк сам, но и не биваше да остава дълго в тази задушна стая.
Натаниъл отмести стола си и прегърна момчето. Джейк отвори за миг очи, изгледа го учудено, после отново ги затвори. Баща му седна отново на мястото си и го настани удобно в скута ти. Детето пъхна палец в устата си и въздъхна като изтощено кученце, което най-сетне може да заспи. Тласкан от някакво неопределено чувство за дълг, Натаниъл се опита да извади палеца от устата му, но детето се съпротивляваше с всичка сила и той се отказа.