— Рискувай, Федя — изрече на глас Супрун и решително дръпна вратата на верандата.
Приземи се меко и приведен хукна по-далеч от къщата. Познаваше отлично местността и знаеше, че на всяка цена трябва да излезе по-бързо от имението. Къщата, в която го докараха, принадлежеше на губернатора и макар Супрун да беше идвал тук рядко, все пак си спомни как веднъж Колесниченко каза, че трябва да прокара сигнализация покрай масивната бетонна ограда. Ако сигнализацията вече е сложена, ще може да избяга само през вратата. Като дотича до оградата, Супрун се взря и видя до бодливата тел тънки блестящи жици. Оставаше само входната врата и мъжът решително закрачи към нея. Изведнъж си спомни думите на треньора си по бокс, бивш шампион на Русия: „Главното в бокса, Федя, е внезапният тупаник!“ А ударът на Супрун беше силен, ако улучеше, противникът излизаше от играта. Супрун изведнъж се успокои напълно, дори го обзе някакво дръзко отчаяние: да става каквото ще, няма какво да губи!
Пазачът стоеше до вратата и наблюдаваше небето, вдигнал нагоре глава — в необятния син простор се рееше орел. Усмивката върху лицето на младежа застина. Когато върху него се стовари ударът на Супрун, той рухна моментално на земята.
Супрун грабна автомата и резервния пълнител с патроните, шмугна се в крайпътните храсти и затича приведен покрай ручея към резервата, където на брега на планинската река се намираше малката къща на горския Гаврюша. Фьодор Степанович го познаваше, но докато наближаваше жилището му, съмненията му се усилваха все повече. Ами ако Гаврюша го издаде? Пазачите ще дойдат на себе си и първата им работа ще е да дотичат тук, при горския, най-близката къща, селището е чак на седем-осем километра. И все пак щеше да отиде при Гаврюша. Супрун знаеше, че в дома му има телефон — трябваше спешно да се обади на жена си, за да напусне незабавно вилата.
Извади късмет. Вратата на къщата беше отворена, а стопанинът копаеше в градината. Фьодор Степанович предпазливо влезе в къщата, огледа се през прозореца, вдигна слушалката и избра номера на вилата си. Линията беше заета. Чака около минута да даде свободно, изгуби търпение и избра друг номер.
— Слушам! — избоботи уверен плътен бас.
— Иване, Фьодор се обажда.
— Познах те… Тъкмо се връщам от Маша. Тя те чака.
— Слушай внимателно: веднага се върни на вилата и прибери Маша и децата у вас.
— Откъде се обаждаш?
— Разбра ли ме, Иване?
— Добре.
— И никакво мърдане от къщи!
— Разбрах.
— Кажи, че съм заминал. Спешна командировка.
— Къде си заминал?
— В Москва!
— Федя, какво се е случило?!
— Ваня, разчитам на теб, повикай и казаците!
— Не се безпокой! Трябва ли ти помощ?
— Ще се справя, братле. Не съм с голи ръце!
— Разбрах.
— Край. Чакай да се обадя!
— Отивам, Федя, отивам! Бъди спокоен!
Супрун затвори телефона и въздъхна с облекчение. Сега беше уверен, че нито жена му, нито децата ще станат заложници, дори ако губернаторските хрътки тръгнат от Ставропол незабавно: до Грачовка е почти четирийсет километра по шосето, а до Степное по черния път около десет, докато по-малкият му брат е съвсем наблизо, няма и километър.
Иван Степанович живееше в Степное, където беше председател на колхоза, именно на колхоза, а не на някаква си там кооперация. В района му имаше и частни ферми, той не ги закачаше, напротив, поддържаше ги с всички сили, но ако някоя от тях не се справяше, пак я приемаше обратно. Колхозът беше стабилен, хората уважаваха председателя, а казаците почти го боготворяха. Пък и имаше за какво. Направиха голяма конюшня с чистокръвни състезателни коне, момчетата яздеха с казашка униформа, атаманите в селцето, главно млади мъже, бяха готови в огъня да се хвърлят за председателя. Супрун дори се разтревожи братчето му да не се престарае. Ако се появяха от ФСС, казаците можеха да ги разкъсат на парчета!
Гаврюша така и нищо не забеляза, продължаваше да се щура из градината си, макар че Супрун мина почти покрай него.
Като извървя няколко километра през гората покрай рекичката, Супрун поседна на повалено дърво, извади портфейла си и преброи парите. Щяха да стигнат за билет до Москва и дори да останат да се отбие във вагон-ресторанта. Дали пък да не излезеше на шосето и да стопира кола, да стигне до Минералните бани и там да вземе влака? Но като поразмисли, Супрун се отказа от идеята. Със сигурност са вдигнали на крак всички сили от УВР, на гарата лесно ще го спипат и освен това носи оръжие, ако го заловят, разговорът ще е кратък. По-добре беше да дочака да се стъмни и на всяка цена да напусне Ставрополския край. Губернаторът бе господар тук, но в Краснодарския край вече не беше никой. Значи трябваше да напусне Ставрополския край, да стигне поне до село Успенско, там казаците щяха да го приемат, да го нахранят, а можеше да се намери и нещо за пийване.