Решението да се премахне на първо място краевият прокурор Власенко бе на Кръстника. Трябва да признаем, че разузнаването на престъпните структури действаше добре. Разговорът между Турецки и краевия прокурор бе записан на лента и от него Кръстника разбра, че прокурорът е бил отбой, решил е да си запази отворена вратичка в случай на масови арести. Особено го възмути изказването на прокурора по негов адрес. „Козел такъв! Сякаш той не е купен! Гадина недна! А откъде са вилата, мерцедесът, аудито и сметката в чужбина?! Барсуче, викай Барса!“
Кръстника и помощниците му предварително бяха обмисляли как да ликвидират Маркуша, Макеев и Власенко. Този въпрос вече бе решен, дори бяха наели апартамент, от който се виждаше входът откъдето влизаха краевите началници. Само че липсваше повод за подобни крайни мерки. Напротив, Кръстника беше сигурен, че те са потънали до ушите, но не бързаха да освобождават жилището, пазеха го за всеки случай.
Щом влезе в апартамента, Барса най-напред извади куфарчето, в което носеше плоската метална кутия, отвори я и започна да сглобява снайпера. Отиде до прозореца и погледна към входа. Лъчът на лазерния мерник съвпадна с червеното петънце на предполагаемата цел. Барса знаеше, че Власенко трябва да се прибере вкъщи за обяд около два часа, прокурорът никога не изневеряваше на навика си да обядва у дома.
Към два часа до входа спря кола, от нея изскочи охраната, огледаха се, единият от тях отвори задната врата. Власенко понечи да излезе, но не беше успял да се изправи, когато безшумно се строполи на земята, облян в кръв.
Барса видя през прозореца, че пред сградата спря волга, от която изскочиха неколцина милиционери. За убиеца имаше два варианта: или да изчака в апартамента да премине суматохата, или незабавно да се качи в колата в двора на блока и да изчезне. Барса избра втория вариант. Бързо сглоби снайпера, грабна си куфарчето и излезе. Вратата на асансьора се отвори веднага, щом Барса натисна копчето, но след два етажа спря и вътре нахълта огромна овчарка, водена от едно момиче.
— Не се бойте. Не хапе — усмихна се то.
На следващия етаж асансьорът пак спря, влезе як младеж, поздрави момичето и се загледа в Барса. На първия етаж убиецът вежливо ги пропусна да излязат първи. Отвън младежът попита момичето:
— Людмила, виждала ли си някога този тип?
— Не.
— И аз не съм…
Като едвам се удържаше да не побегне, Барса наближи аудито, отвори вратата, седна, запали мотора, погледна в страничното огледало и видя към блока да тичат четирима цивилни младежи. Единият от тях хлътна в най-близкия вход, втория се скри в съседния, а двамата се насочиха към младежа от асансьора. Убиецът натисна педала на газта и рязко потегли.
— Познавате ли човека с аудито? — обърна се към младежа единият от цивилните.
— За първи път го видях.
— Къде?
— Слезе с нас с асансьора. Нещо не ми се стори…
— Този ли е? — оперативният работник извади снимката на Барса.
— Той — уверено отговори младежът.
— Благодаря.
Оперативният работник се отмести настрани и извади мобилния телефон.
— Капитан Горбунов! Барса излезе от блока, който е от другата страна на улицата. Качи се в бяла кола, ауди. Тъй вярно! — Милиционерът пак отиде при младежа и момичето. — Бихте ли ми казали от кой етаж слезе мъжът?
— Май от последния, от десетия. Аз живея на седмия и когато влязох в асансьора, той вече беше там…
Оперативните работници забързаха към входа.
След като отмина два квартала, Барса слезе от колата, мина през дворчетата и излезе на спирката, където бяха спрели частни автобуси. Убиецът възнамеряваше да се качи, но времето вървеше, а те не отваряха вратите, въпреки че двигателите им боботеха.
— Защо чакат толкова дълго? — обърна се той към една жена.
— Движат се по разписание, затова не бързат.
— И кога ще тръгне първият?
— След десетина минути.
— Благодаря — рече Барса и пое към такситата.
— Накъде, шефе? — попита шофьорът на най-близката кола.
— Към Сенгилеевско.
— Петдесет гущера.
— Става — отвърна Барса и седна в колата.
Милиционерите бързо откриха изоставеното от Барса ауди.
Оперативните работници стигнаха до извода, че е избрал най-сигурния начин да се измъкне от преследването — да вземе автобус. Отидоха на автобусната спирка и се обърнаха за помощ към частните таксиметрови шофьори. Те веднага съобщиха, че мъжът, когото разпознаха на снимката, се е качил в колата на Коля Уваров — червена жигула. После ухилени до уши добавиха, че до Сенгилеевско оня е дал петдесет долара. „Жигулата на Коля — подсмихна се един от частниците — всички катаджии я знаят. — Само да свирнете и моментално ще го спрат. Ама какво, много ли е опасен?“ — „По-добре не питай.“ — „Ама и Коля не е вчерашен! Оня има ли патлак?“ — „Може би“ — отговори уклончиво оперативният работник. „Момчета, смятайте, че вече сте хванали вашия човек — засмя се шофьорът. — Ако не жив, то мъртъв със сигурност! Не е знаел в коя кола да седне вашичкият!“