— Нещо си сърдит днес… Май си станал с левия крак.
— Точно това ще направиш — заговори с по-спокоен тон Меркулов. — Желязото се кове, докато е горещо! А за Потапов… Обади се — подхвърли му той секретния правителствен указател.
— Като откаже, пак ще мислим.
— По прекия ли? — попита Турецки и отвори указателя.
— За теб може и по прекия.
Отсреща веднага се обадиха.
— Слушам — чу се уверен бас.
Меркулов натисна копчето, за да включи звука.
— Здравейте, Юрий Андреевич.
— Добър ден.
— Безпокои ви Турецки. Александър Борисович.
— Радвам се да ви чуя, Александър Борисович.
— Бих искал да си поговорим.
— Заповядайте.
— В колко часа ви е удобно?
— Качвайте се в колата — и при мен!
— Точно така ще направя.
— Чакам.
— Звучеше бодро — рече Турецки, като затваряше.
— А какво — да се плаши от теб? Ти си представител на закона. Не се страхува от теб. От друго може — рече Меркулов. — Намисли ли как да започнеш?
— Потапов е вицепрезидент на „Сибирско злато“. А компанията е на първо място в списъка на секретаря за съмнителен произход на средствата.
— Нима няма закон, забраняващ съвместяването на държавни длъжности с частен бизнес? — ехидно се поинтересува Меркулов.
— Излиза, че за господин Потапов законът не важи!
— Заминавай — разреши заместник главният прокурор. — Вземи моята служебна кола. С шофьора. Не отиваш къде да е, а в Кремъл!
По пътя Турецки обмисли бъдещия разговор. Имаше сламка, за която да се хване — списъка на секретаря. Разполагаше с някои данни за машинациите на компанията, но без документите, които ги потвърждават, засега с тях работеха спецовете от ФСС в Екатеринбург. Разбира се, хубаво щеше да е веднага да хване бика за рогата, така и така, господин Потапов, защо след вашите пътешествия в славния град Ставропол по улиците се появяват трупове на политици? И след този удар да го погледне в очите. Сигурно оня щеше да извика охраната, а те нямаше да се церемонят, за врата и — по-надалеч зад кремълската стена! Случвало се бе да греши, следвайки интуицията си, но това беше на младини, а през последните години усетът му не го подвеждаше. Сега чувстваше, че е попаднал на вярна следа. Потапов не бе последният играч в страшната международна игра, наречена политика. Нищо, някой ден щеше да отвори с крак вратата на кабинета на президентския съветник по медиите.
От самото начало, още щом Турецки беше назначен за ръководител на следствено-оперативната група за разследването на ставрополските убийства, той реши да действа директно, открито.
След като чу от секретаря си за пристигането на Турецки, Юрий Андреевич го посрещна на вратата на кабинета.
— Заповядайте, Александър Борисович, влизайте, настанявайте се, моля. — Той посочи с ръка креслото, близо до отрупаната масичка. — Кафе, чай, водка, коняк?
— Не е препоръчително да се пие много чай, но водчица може! Още повече че е грехота да откажеш от такава като вашата — усмихна се Турецки.
— Обикновена „Смирнов“.
— Но не е от улична будка!
— А вие от будките ли купувате?
— Когато се наложи. — Турецки погледна събеседника си и се усмихна. — Естествено, могат да ми доставят и в кабинета, ако намекна, дори от това място, от което е вашата, но за съжаление аз съм прекалено скромен.
— За скромността не съм сигурен, но ни е известно, че не вземате подкупи, в това число и във вид на алкохол.
— Извинете, на кои „вас“?
— Така се казва. Но ако желаете, мога да се изразя и по-конкретно. На мен ми е известно.
— Сега ми стана ясно — задоволи се от отговора следователят. — За ваше здраве!
— За ваше, Александър Борисович!
С водката пиха горещо силно кафе и запушиха.
— Започвайте, следователю по особено важни дела — наруши настъпилото дълго мълчание Потапов.
— Мисля откъде да започна. За да не ви обидя…
— Вероятно дължа посещението ви на материала във вестника? — подсказа Юрий Андреевич.
— Какъв материал? — сякаш не разбра Турецки и явно се получи съвсем искрено, защото Потапов посочи вестника на масичката.
— Странно, че не са ви доложили. Погледнете.
Турецки хвърли едно око на вестника и го отмести.