— Съгласен съм с вас — кимна Турецки и добави: — Но има едно малко „но“.
Потапов погледна въпросително събеседника си.
— Ако този стремеж не е обвързан с корупция, връзки с криминалния свят и главното — с убийствата на хора.
— Това се подразбира! Борбата за власт трябва да е цивилизована.
— За съжаление не става така. Според мен не само в Русия. Да вземем Америка. Слава богу, засега у нас поне не убиват президентите. Засега сме стигнали до депутати и губернатори…
— Вие най-добре знаете! — усмихна се Юрий Андреевич.
— Какво? — искрено се учуди Турецки. — Не знам как да се добера до истината!
— С вашите пълномощия? Нито един ръководител на Ставрополския край няма да устои!
— Какво общо имат те? Постарали са се да разкрият убийствата, но не са успели.
Турецки разбра, че тук Потапов все пак сгреши, но ето че веднага се поправи.
— Няма край — въздъхна той. — Щом в столицата не е разкрито нито едно убийство, какво да говорим за провинцията… За какво се замислихте, Александър Борисович?
— Чудя се под чие ли наблюдение съм аз?
— Много е сложно — усмихна се Потапов. — Не разбрах.
— Всичко знаете, Юрий Андреевич. И за заповед 013 на секретаря на Съвета за сигурност, за проблемите на бившата си компания, за моите особени пълномощия…
— Да стоя в Кремъл и да не знам нищо? — засмя се Потапов.
— Казвам го, защото всичко това някак не е по вашата част. Системата е друга.
— Кабинетът е отсреща. В него работи мой добър приятел. Той е от системата.
— Бъбривецът е находка за шпионина — каза Турецки. — Имаше такъв хубав плакат. Помня, висеше на кино „Вимпел“. Аз пак бих го окачил.
Потапов погледна часовника си, взе бутилката.
— За из път ли? — усмихна се Турецки.
— Имам на разположение само още десет минути.
— Е, нямам какво повече да ви кажа. — Турецки стана. — Благодаря за разговора.
— Защо не се интересувате от отношението ми към нашумелите убийства? — попита след малко Потапов. — Нали дойдохте точно за това. Не е ли така?
— Боя се да не ви обидя — призна Александър. — Макар да сте прав, не е излишно да чуя.
— Бях в приятелски отношения с губернатора Погаляев. Смъртта му е голяма загуба не само за този край. Известно ли ви е, че неведнъж го каниха да работи в правителството и дори се говореше за вицепремиерски пост?
— Отказваше ли?
— И то неведнъж. Казвам го, защото много ми е мъчно за човека.
— Какво да говорим повече… Всички ще отидем там!
— Но по различно време — добави Потапов. — А за останалите… с тях се познавах бегло. С изключение на професор Василиев. С него съм се срещал няколко пъти. Страшно умен човек!
— Бих искал да науча за отношенията на местните ръководители към убийствата… Сигурно знаете нещо по въпроса?
— Какво може да е то? Съжаляват за тях. Може би само за полковник Приходко не се намери искрена дума. Не е хубаво да споменаваме покойниците с лошо, но се налага. Някои негови дела понамирисват лошо…
— Например?
— Като отидете, сам ще разберете.
— Довиждане, Юрий Андреевич — сбогува се Турецки, след като си погледна часовника.
— Всичко хубаво.
Старши следователите от Главна прокуратура не идват при теб просто така. Това го знае всеки. А Юрий Андреевич не беше глупак. Той разбираше — щом на Турецки е възложено да разследва убийствата, значи преследва главната си задача: разкриването на престъпленията. Сега Потапов си задаваше два въпроса: защо Турецки дойде именно при него и ако е имал някакви солидни основания, то какви са те? Във връзка с двата въпроса възникнаха и други, по-конкретни, които повлякоха след себе си имена и длъжности на хора както в Москва, така и в Ставропол. Потапов прекарваше наум имената на хората, до които следователят би могъл да се добере, но не можеше да заподозре никого, освен Фьодор Степанович Супрун и наблюдаващия края прокурор Чирков. Със Супрун всичко е ясно, разбира се, той е изложил впечатленията си за своите колеги, но не познаваше Потапов, така че за него не е могъл да каже нито лошо, нито добро. А прокурорът от следственото управление Чирков би могъл единствено да изложи същността на четирите неразкрити дела, самите дела са в сейфовете на ставрополското УВР и краевата прокуратура. Но Турецки можеше и нищо да не го попита. Нали щеше да отиде лично в Ставропол и да проучи преписките. И разбира се, да се постарае да изкопчи всичко възможно. Да, за три-четири дни Турецки, дори да е гений, не би могъл сам да стигне до Потапов, особено тук, в Москва, явно някой му е помогнал. А това можеше да е само един човек, най-големият авторитет в Москва, Признатият бандит Майстора. Значи — невъзможно. Най-вероятно бе действал по интуиция. Той знаеше, че в Ставропол ще научат за посещението и вече информирани за назначаването му, могат да направят непростими грешки. Например да хукнат да докладват на самия Кръстник, а той е непредсказуем и решителен човек. Потапов изведнъж усети студени тръпки в гърдите си.